Майкъл Смит - Избраниците

Не грешната интерпретация на фактите от Мител и Бакстър обаче бе най-крещящото в тази статия, а пълната им неспособност да разберат истинската същност на това погребение. Мъжът в средата на гроба не беше умрял пръв. Разбира се, че не. Той бе умрял последен. Когато му е дошло времето и по собствена воля.

В центъра на собственото си творение.

Брокерът се наведе напред, отвори малката си уста и заговори:

— И какъв точно имот смятате да закупите? Моля ви, бъдете искрен. Знам, че това е само началото на нашето сътрудничество, господин ъ… Лотнър, зората на вашето търсене на подходящ дом, но и за двама ни ще бъде от полза, ако знам точно колко сте готов да дадете.

Той се отпусна назад в креслото и ме изгледа с изражение на разбирач, очевидно доволен, че е свалил картите си на масата. Трудно ще заблудя този човек, помислих си мрачно. Той искаше веднага да разбере с какви финансови възможности разполагам. Беше на средна възраст, хилав, с червена коса и името му бе (не можех да повярвам) Чип Фарлинг. Вече бях разговарял с неколцина много подобни на него хора и все повече започвах да губя търпение.

— Таванът ми е шест милиона — отвърнах бързо. — Общо. Ако излезе нещо специално, съм готов да платя и повече.

Той грейна:

— Нали на едно плащане?

— Естествено — усмихнах се аз.

Чип кимна и чистите му ръчички извадиха два формуляра на бюрото.

— Добре. Чудесно. Имам нещо точно като за вас.

И насочи показалец към мен. Аз се намръщих, но скоро си дадох сметка, че това е прелюдия към следващата му стъпка. Той се почеса замислено под брадичката и зарея поглед в далечината. С това явно симулираше мислене.

След около половин минута отново отправи взор към мен:

— Добре. Да се залавяме за работа.

Стана рязко от бюрото и се отдалечи бързо към другия край на стаята, като пукаше с кокалчетата на пръстите си. Аз въздъхнах и се приготвих да чакам.

Първо, разбира се, бях отишъл в „Ънриалти“, но кантората беше затворена. Една бележка на вратата благодареше на клиентите за вниманието и обясняваше, че фирмата прекратява дейността си поради смъртта на собственика. Аз едва се стърпях да добавя, че другата причина е неблагонадеждността на наследника му. Надникнах през прозореца. Няма значение дали бюрата и шкафовете са си на мястото, зали компютрите са включени в контактите и годишният план още виси на стената — човек винаги може да разбере дали една фирма функционира. „Ънриалти“ вече не дишаше. Знаех какво ще видя, но въпреки това гледката ме потресе. Дадох си сметка, че досега не съм се замислял дали разкритията ми от последните четирийсет и осем часа не обясняват донякъде действията на баща ми. Колкото и да си блъсках главата, все не стигах до логично обяснение.

Затова тръгнах да обикалям всички фирми за недвижими имоти в околността. За благосъстоянието на едно населено място може да се съди по броя на бюрата за недвижима собственост по улиците му. В Каулик, Канзас, например ще се наложи доста да потърсиш. Всеки иска да се маха, на никого не му се остава. Никой не желае да завърши живота си там. В някое средно заможно градче човек може да намери една-две кантори, почти незабележими сред офисите на другите фирми. В Дайърсбърг правиш две крачки и попадаш на някоя. Фирмите за недвижими имоти са повече дори от галериите и ресторантчетата. Градовете от този тип ти продават не просто къщи, а един идеал — възможността да водиш спокоен живот, да се шириш в луксозно жилище, да го преустроиш както намериш за добре и да го оградиш с висок зид. Да седиш в строен по твоя поръчка дървен дом с таван като на катедрала и да се чувстваш богоизбран. Навсякъде из Америка богаташите изпълзяват от скривалищата си. Всяко ранчо, предназначено за отглеждане на добитък или просто за да се наслаждаваш на природата, се превръща в стодекарово имение, в което си заобиколен от прекрасни гледки и съседи от твоята черга. Аз не осъждам тези хора. И на мен ми се иска да имам такъв дом, да живея такъв живот в някое от най-красивите кътчета на света. Просто не желая онова, което, върви ръка за ръка с него. Голфа. Частния самолет. Пурите. Скучните, излезли като от музей подобия на хора, киснещи в луксозни клубове: надути мъже с безупречен загар и силно ръкостискане, жени с ледени очи и опъната до скъсване кожа, разговори с алчни, самодоволни типове, които не казват нищо съществено. Мисля, че от това ще полудея.

След малко Чип отново се появи, стиснал купчина проспекти и две видеокасети.