Майкъл Смит - Избраниците

Основната цел на „Палатите“, обясни госпожа Анонимна, било пресъздаването на традиционните идеали за една задружна общност — но в много по-голямо съвършенство. Персоналът винаги бил на разположение, дори за разрешаването на най-банални проблеми. Жителите на комплекса очевидно ги смятаха за приятели — от онези, които са готови да ти услужат по всяко време и независимо колко досадно и неприятно нещо искаш от тях. Главният готвач бил работил в луксозен ресторант в Лос Анджелис, за който дори аз бях чувал, и жителите на комплекса можеха да получат топла храна по всяко време между 9 и полунощ. Избата била приказна, увери ни дамата. Всички къщи били автоматизирани до върха на покрива, имало постоянен Интернет-достъп. Освен прехваления голф клуб имало фитнес клуб, кулинарен клуб и няколко други, които не си дадох труда да запомня. Членството във всеки от тях бе задължително за всички живеещи в комплекса и възлизаше на половин милион долара. За година. За всеки. През цялото време Чип кимаше енергично, сякаш не можеше да повярва, че е възможно да има такива удобства. Аз пиех стотната си чаша кафе за деня (в „Палатите“ поне го правеха хубаво) и с мъка потисках прозявката си.

Накрая дамата обясни, че в комплекса имало само още три свободни къщи с цени от единайсет и половина до четиринайсет милиона долара — безбожно скъпи дори за стандартите на луксозните недвижими имоти. Тя завърши, като отново изтъкна основните достойнства на комплекса.

— Хубаво — казах аз и оставих чашата си. — Да разгледаме сега.

Жената ме изгледа любезно:

— Това, разбира се, е невъзможно.

— Не ме е страх да се намокря — уверих я. — И друг път ме е валяло.

— Времето не е проблем. Ние не разрешаваме на клиента оглед на „Палатите“, докато не докаже, че е подходящ.

Тя хвърли поглед на Чип, който седеше с непроницаемо изражение.

— В какъв смисъл?

— Във финансов и друг.

Аз вдигнах вежди и се усмихнах любезно:

— Какъв?

— С други думи — намеси се Чип, — както казахме вече, в „Палатите“ живеят само най-избрани…

— Да, да. Да разбирам ли тогава, госпожо…?

Оставих изречението недовършено. Тази жена не бързаше да се сприятелява с мен.

— Да разбирам ли тогава, че няма да стигна по-далеч от тази стая, докато не докажа, че отговарям на определени критерии?

— Точно така.

Тя се усмихна лъчезарно, сякаш бях дете, което най-после е проумяло как да познава часовника след дълго и мъчително обяснение от нейна страна.

— Както господин Фарлинг би трябвало да е дал да се разбере.

— И по какъв начин трябва да докажа, че съм подходящ?

Дамата отвори папка и извади лист хартия. Постави го пред мен и обясни:

— Трябва да внесете цялата сума за покупката, заедно с петгодишния членски внос за всички клубове, на временна сметка. Не се приемат никакви ипотеки или други начини на плащане. Трябва да посочите личния си счетоводител за допълнителни справки по финансовото ви състояние. След това ще се срещнете със съвета на общността, който се състои от управителите и представители на всеки зает имот, а после, ако се наложи, и с подкомисията по настаняване. Трябва да посочите двама изтъкнати представители на обществото, които да гарантират за благонадеждността ви. Едва когато всички тези стъпки минат гладко, ще ви се предостави право да разгледате комплекса и да направите избора си.

— Сигурно се шегувате.

— Уверявам ви, че не.

Престорих се на възмутен:

— Имате ли представа кой съм аз?

— Не. — Тя се усмихна и устните й се превърнаха в тънка бледа линия, напомняща стар белег. — Точно това е смисълът на проверката.

Забелязах, че портиерът, младеж, който явно прекарваше доста време във вдигане на тежести, ни наблюдава. Останах втренчен в очите на дамата за момент, сетне се усмихнах:

— Прекрасно.

След кратко колебание тя се намръщи:

— Моля?

— Точно това се надявах да намеря. Господин Фарлинг очевидно е разбрал добре нуждите ми. Човек в моето положение иска да има сериозни гаранции и с удоволствие виждам, че вие отговаряте на изискванията ми.

Госпожа Анонимна отново придоби приятелско изражение:

— Постигнахме ли съгласие?

— Абсолютно. Ще ми разрешите ли да видя плановете на свободните къщи?

— Разбира се.

Тя отново отвори папката и извади два свитъка. Разпъна ги на масата и аз ги огледах набързо. Плановете бяха подробни и добре означени. Оказаха се по-любопитни, отколкото бях очаквал.

— Интересно — рекох. — Съжалявам, че не е възможно да ги огледам на място, но това е достатъчно, за да ме заинтригува.