Майкъл Смит - Избраниците

Боби притича, като затваряше телефона си. От рана на ръката му течеше кръв.

— Идват — обяви.

Нямах представа за кого говори.

— Кой идва?

— Пожарникарите. Хайде, да тръгваме.

— Не може. Това е тяхната къща.

— Не, това е място на престъпление.

Когато отидохме при колата, той я огледа бързо, взря се внимателно в земята. След това застана на четири крака и надникна отдолу. Изправи се, отръска ръце и отключи вратата. Клекна и погледна под седалката на шофьора, сетне отвори предния капак, излезе и огледа двигателя.

— Добре — рече накрая. — Ще рискуваме.

Затвори капака и седна зад волана. Пъхна ключовете в стартера, намигна ми и ги завъртя. Моторът забръмча, без да се взриви. Боби си пое дълбоко дъх и потупа колата по покрива.

— Ама ние не чухме никого — отбелязах аз. — Никаква кола.

— Нищо чудно — отвърна той с леко разтреперан глас. — В такъв квартал е по-лесно да се промъкнеш през дворовете, отколкото да дойдеш по улицата. Оставяш колата на половин километър и идваш пеша. Направи ли ти впечатление свистенето между двете експлозии? Взривът е бил заложен набързо.

— Какво значение има? Първият взрив и без това вдигна всичко във въздуха.

— Началният заряд избухна преждевременно. Някой опита да ни гръмне с наистина адска бомба, само че тя не се взриви както трябва.

— Така изглежда.

— В такъв случай… — Той погледна часовника си. — Явно са свършили цялата работа за малко повече от час.

Усетих, че от една рана на тила ми тече кръв, и я избърсах с ръкав.

— Както казах, доста са бързали.

— Може да са сбъркали в подробностите, но наистина свършиха голяма работа, не мислиш ли?

В далечината вече се чуваше воят на приближаващи сирени, от другата страна на улицата се отвориха няколко врати.

— Взривиха дома на родителите ми! — възкликнах невярващо.

Горящата къща изглеждаше странно, в пълен контраст със спретнатите малки постройки наоколо.

Погледнах дома на Мери. Няколко лампи бяха запалени, входната врата беше отворена.

— Забъркахме се с първокачествени негодници — съгласи се Боби и отново удари по покрива на колата. — Да се омитаме.

Аз обаче вече тичах към вратата на двора. Боби изруга и се втурна след мен. Прескочих живия плет на Мери. Едва бях влязъл в двора й, когато Боби ме сграбчи за рамото и ме извъртя с лице към себе си.

Измъкнах се от хватката му и продължих през двора. Той отново опита да ме хване, но видя онова, което бях забелязал аз, и се затича по-бързо и от мен.

Тя лежеше на верандата, главата и раменете й висяха над стълбите, ръцете й бяха разперени. Отначало си помислих, че е получила удар, но после видях кръвта. Около нея имаше вече цяла локва. Боби коленичи, повдигна главата й.

— Мери — промълвих. — Боже мили!

Извъртяхме я леко, така че да я сложим на равно. Тя едва дишаше. На бледата светлина бръчките й приличаха на дълбоки цепнатини. Боби опипа под дрехите й, намираше дупка след дупка, опита да спре кръвта, която изтичаше по-бавно, отколкото би трябвало. Тя се закашля и от устата й потече нещо черно.

Преди това в нея бях виждал една обикновена старица, от онези, които се редят на опашки в супермаркетите или по спирките на автобусите, които знаят и се интересуват на кого какво трябва да се подари за рождения ден, сбръчкани и с хладен поглед, сякаш са били такива цял живот. От онези хора, които никога не са се напивали, никога не са прескачали в чужд двор, никога не са погаждали лоши шеги на някого. Стари сухари, които никога не са обичали. Сега видях съвсем друга жена. Такава, каквато е била и вероятно все още беше под сухата набръчкана кожа, под оредялата сива коса. Въпреки тежестта на годините тя бе една истинска, жива жена.

Ала след малко дъхът й секна. Наоколо се разнесе миризма на урина. Вероятно заради студеното време, но старата жена сякаш се вкочани пред очите ни.

Боби се втренчи в мен. Срещнах погледа му. Нямаше какво да му кажа.

— Какво е станало? — попитах; това бе първото, което бях в състояние да кажа през последните десет минути. — Какво е станало там?

Боби се взираше през предното стъкло, вглеждаше се в страничните отклонения. Вечерта бе спокойна. Трупът на Мери беше вече на три километра зад нас, все още проснат на верандата й. Щеше да получи първа помощ по-бързо, отколкото, ако я бяхме откарали в болницата, а и без това бе вече мъртва. И двамата го осъзнавахме.

Той вдигна рамене:

— Излязла е. Както казах, някой се е промъкнал през дворовете. Тя е чула нещо, показала се е. Те са я видели и са изпразнили половин пълнител в нея. Съжалявам, човече.