Майкъл Смит - Избраниците

Когато колата на госпожа Найдън го отминаваше, Занд се извърна. Възможно бе да го познае, а самотният му силует можеше да й навее спомени за един друг мъж, стоял може би на същото място преди две години.

Той отмина. След няколко часа вече бе в парка „Грифин“, на мястото, където бе намерено тялото на Елиз. Нищо не подсказваше за трагедията, сред цветята се търкаляха само парчета от стъклен буркан. Той остана там дълго време, загледан към трепкащия в маранята град, където милиони хора работеха, спяха и се лъжеха едни други.

Скоро след това отиде в някакъв бар. Малко по-късно посети друг. Продължи в същия дух, но малко по-бавно. Постепенно го обхвана чувство за безцелност. Бе обикалял по тези улици много пъти. И те му бяха донесли само кръв и разрушение. Все още чуваше гласовете, които го бяха накарали да скочи на крака, след като Нина си тръгна, виковете на изгубените — но сега, на дневната светлина, те звучаха по-слабо и не го водеха наникъде. Ризата му провисна извън панталона и когато се разминаваше с други пешеходци, той забелязваше подозрителните им погледи. Казват, че полицаите се познават отдалеч — по очите, по изпитателния, пронизващ поглед. Занд се чудеше дали можеш да познаеш и един бивш полицай по разсеяния поглед, по обидата в очите. Навремето този град му беше познат, всяко негово кътче. Бе вървял по тези улици като човек, към когото хората се обръщат в най-трудни моменти. Като част от имунната система на обществото. Сега нямаше този престиж. Бе лишен от достолепната си външност, не всяваше вече респект. Беше един обикновен човек, скитащ по улици, по които малко хора се осмеляват да минат — и където малкото минувачи го гледаха предпазливо. Това бе една джунгла, но обитавана не от зверове, а от хора.

В късния следобед той застана, олюлявайки се леко, отстрани на една малка уличка през Лоуръл Каниън. Храстите, расли някога тук, бяха изкоренени и заменени с асфалтово петно, дълго може би колкото тялото на Анет. Занд бе напълно пиян, но не чак толкова, че да не забележи мъжа, който го наблюдаваше от хубавата къща от другата страна на улицата.

След няколко минути мъжът излезе. Носеше анцуг и бледозелена жилетка. Изглеждаше в много добра физическа форма.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Не — отвърна Занд.

Опита да се усмихне, но не му се удаде. Ако беше видял изражението си, сигурно щеше да разбере реакцията на човека.

Другият мъж подуши въздуха:

— Пиян ли сте?

— Искам само да постоя тук. Прибирайте се. Ще се махна след малко.

— Какво е това?

Мъжът се обърна леко; зад гърба си държеше телефон.

Занд го изгледа въпросително:

— Кое?

— Този асфалт. Защо е тук? Безсмислен е.

— Тук беше убито едно момиче. Или по-скоро трупът й бе намерен тук.

Лицето на другия мъж стана по-приветливо.

— Познавахте ли я?

— Не и преди смъртта й.

— Какво ви интересува тогава? Не е ли била… от труженичките?

Гърлото на Занд се сви. Някои хора смятат проститутките, наркоманите и чернокожите младежи за досадни бездомни кучета. Сякаш те никога не са посрещали със смях прибиращите се вкъщи родители, сякаш никога не са проговаряли и не са прекарвали сладостно-тревожни нощи в чудене какво ще намерят на следващата сутрин в чорапа.

Мъжът отстъпи една крачка.

— Ще повикам ченгетата — предупреди.

— Няма да дойдат навреме. Може би на мястото ви ще сложат друго парче асфалт, но не съм много сигурен в това.

Занд се обърна и се отдалечи, оставяйки другия мъж напълно объркан.

Когато най-сетне стигна Бевърли и мина покрай кафенето „Хардрок“, той прибра ризата си в панталона, изпъна сакото си и изправи рамене. Влезе в хотел „Ма мезон“ и се насочи директно към мъжката тоалетна в бара. Наплиска се с малко вода и вече никой, освен бармана не можеше да се досети колко е пиян. Върна се в бара и седна на една маса, от която се виждаше улицата. След толкова извървени километри меката седалка го караше да се чувства, все едно седи върху облак. Един любезен младеж обеща да му донесе нещо за пиене.

Докато чакаше, Занд заоглежда улицата, където бе изчезнала Джоси Ферис. Това не беше местопрестъплението на последния от серията взаимно свързани случаи, но Занд не искаше да вижда училището, в което бе учила Карън, или бившата си къща. А и нямаше смисъл да се връща на онова другото, последното място. На мястото на неговото престъпление. Тогава извършеното не му донесе облекчение. Видът на мъртвия мъж само доказваше колко тънка е границата между справедливост и беззаконие.