Майкъл Смит - Избраниците

Боби ме гледаше втренчено.

— Ти си невероятен човек.

Вдигнах рамене:

— Просто съм внимавал в час. Мисълта ми е, че ако ми намериш друг подобен комплекс в света, съм готов да ти целуна задника.

— Съблазнително предложение, но ще приема думите ти на доверие.

— Вероятно точно затова не позволяват клиентите да оглеждат къщите предварително. Никой няма да хвърли милиони за такова нещо. Затова се налага да спечелят интереса на купувача по друг начин.

— Значи предприемачът е вманиачен почитател на Райт. А може би са наели друг архитект, който е внимавал в час. Не разбирам накъде води това и наистина съм любопитен да разбера какво стана накрая.

— Изгубих търпение и се нахвърлих върху агента.

— На терена ли?

— За глупак ли ме имаш? В града, разбира се. Никой не ни видя.

— Мъртъв ли е? — поинтересува се с делови тон Боби.

— Не, за Бога.

— Защо го направи?

— Не ми харесваше. Освен това фирмите, които са продавали къщите на „Палатите“, са били две. Сега е само една.

Боби кимна бавно:

— Другата е на баща ти.

— Много си досетлив.

— Щом не си го пречукал, явно не смяташ, че агентът е убил родителите ти. Въпреки финансовия мотив.

Поклатих глава:

— Поне не лично. Той обаче е свързан с хората, които са го извършили. Защо иначе мястото ще е на записа?

Изведнъж скочих и бързо напуснах кухнята. Докато минавах през коридора, нещо ми се стори не в ред, но не успях да определя какво, затова продължих. Боби ме последва в хола. Приближих се до масичката.

Взех книгата, която лежеше там, и я размахах към Боби.

— Книга за споменатия архитект — досети се той. — И какво? Баща ти беше агент по недвижими имоти. Те се занимават с къщи. Освен това е от старото поколение. Старците обичат да четат биографии. Постоянно киснат пред Дискавъри Ченъл.

— Боби…

— Добре. Искам да кажа, че е интересно съвпадение.

Излязох в коридора и отново спрях. Чувствах се, сякаш в мен имаше неуморим двигател. Бях готов да действам, но нямах представа в каква насока.

— Внимателно ли претърси къщата?

— Гледах под килима, под дюшемето, качих се на тавана. Надникнах в телефоните. Нищо не открих. Наистина нямам представа какво не е наред.

— Нито пък аз — признах. — Не съм идвал достатъчно често. Единственото, което помня, са видеокасетите. — Намръщих се. — Чакай малко. Когато идвах тук онзи ден, оставих пощата тук. Сега я няма.

Изведнъж почувствах, че съм попаднал на следа.

— Спокойно, детективе. Преди известно време мина един човек да я вземе. С голям нос. Представи се като адвоката на родителите ти. Пуснах го да влезе. Обясних му, че съм твой приятел. Прие го, макар че изглеждаше, сякаш се чуди колко сребърни лъжици съм откраднал.

— Харолд Дейвидс. Каза, че ще мине.

Боби се усмихна:

— Уорд, тук има достатъчно странни неща, за да си търсиш допълнително. Стига с тази параноя.

Откъм хола се чу силен трясък. Побягнахме, но не достатъчно бързо.

Не беше толкова звук, колкото някакво чудовищно налягане. Почувствах се потресен като дете, ударено от някого, който никога преди това не му е посягал. Когато е достатъчно близо до епицентъра на експлозия, човек усеща налягането с цялото си тяло, струва ти се, че целият свят ще избухне. Самият звук ти се вижда като нещо странично, сякаш идва от друго място.

Отхвърчах към стената, лицето ми се удари в една картина. Свлякох се на пода, пред очите ми излязоха звезди, наоколо се сипеха отломки и счупени стъкла. В следващия момент, без да осъзная как, вече извличах Боби навън.

Побягнахме заедно по алеята, хлъзгайки се по мокрите плочи. Зад нас се чу втори взрив, много по-силен от първия. Долових свистенето на летящи предмети. Боби продължи да бяга на четири крака. Аз спрях за миг, за да погледна към къщата, и той се спъна. Двамата се претърколихме на земята, проснахме се по гръб върху мократа трева. Цялата външна стена на хола бе разбита, къщата се бе подпалила. Не можех да сваля очи от нея. Когато видиш горяща къща, все едно гледаш обхваната от пламъци душа.

Когато се изправих, Боби вече бе извадил телефона си и се отдалечаваше, като надничаше зад оградата. Направих няколко стъпки към къщата. Може би щях да успея да потуша пламъците. Или да спася нещо от огъня. Не знаех. Просто чувствах, че трябва да направя нещо.

Чу се друг малък взрив във вътрешността на къщата. Температурата бързо се покачваше. Дъждът бе намалял до слаб ръмеж. Стори ми се нормално. Беше валяло целия следобед, защо не и сега.