Майкъл Смит - Избраниците

Мъжът се отдалечи с небрежна походка. Занд се замисли дали да не го застреля. За назидание на всички останали келнери, които се отнасят към порядъчните клиенти като към паплач. Отдавна трябваше да им се даде такъв урок. Вероятно слухът щеше да стигне и до продавачите и момчетата на бензиностанциите. Занд още си спомняше един инцидент отпреди шест или седем години. Когато бе завел жена си в един скъп магазин, за да й купи блуза. Бързо си тръгнаха. Дженифър стискаше смутено плика с покупката, а Занд трепереше от едва сдържана ярост. Тя рядко обличаше тази дреха — заради унижението, което бе изпитала при купуването й.

От спомена Занд се почувства по-зле. Тъкмо вадеше едно листче с намерението да си запише нещо, но изведнъж спря. Келнерът стоеше на бара и пълнеше халбата му.

Бирата беше „Будвайзер“, същата като предишната. Съвсем според очакванията. Преди да отстъпи от смяна, другият келнер би трябвало да му остави бележка със сметката до този момент.

За да му покаже какво желае.

Какво очаква от него.

Когато келнерът дойде с бирата, мястото на Занд беше празно. На масата лежеше десетдоларова банкнота.

Къщата се намираше високо над хълмовете на Малибу. Беше малка и необичайна, обзаведена като мотел. За да се отиде от една стая в друга, човек трябваше да излезе навън, да мине по покритата с навес алея и да влезе отново в сградата през друг вход. Намираше се на една скала над океана и до нея се стигаше по стръмна, мрачна алея. Не беше място, където човек може да се озове случайно. Въпреки местоположението й наемът бе нисък, защото основите й бяха нестабилни и всеки момент можеше да се срине. Просторният хол с кухня и огромен прозорец на едната стена, който бе най-хубавото помещение в цялата къща, имаше пукнатина по средата на бетонния под. В нея се побираше цял юмрук, а разликата в нивата от двете страни беше повече от пет сантиметра. Навън, в обърнатата към сушата част от двора, имаше малък басейн. Беше празен, защото тръбите се бяха стопили при един горски пожар години преди тя да се нанесе в къщата. Доста смелост бе нужна, за да спиш на такова място.

Нина прекара вечерта в дворчето зад сградата, опряла гръб в стената и вдигнала крака на табуретка. Обикновено от това място се разкриваше гледка към океана. Други постройки не се виждаха. Тази нощ обаче морето оставаше скрито, потънало в гъста мъгла, която сякаш започваше под самите крака на Нина. Това явление се получаваше често и тя се чудеше дали не го предпочита пред по-добрата видимост. Сега имаше чувството, че се намира на края на света, където всичко е възможно. Бе мислила да си сипе чаша вино, но после забрави. След като седна, нищо вече не можеше да я накара да стане и да отиде до хладилника.

Цял ден беше търсила Занд. Нямаше го нито в хотела, нито на Крайбрежния булевард, нито на другите места, където очакваше да го срещне. Малко преди смрачаване бе отишла при бившата му къща. Сега там живееха други хора. Тя се върна у дома. Сега не й оставаше друго, освен да седи. В хола зад нея имаше етажерки, пълни с книги и папки. Тя нямаше желание дори да ги погледне. Не искаше да говори с никого от Бюрото. Вече нямаше толкова добри връзки там. Праведника бе провалил кариерата й — но не поради неспособността да го заловят, а заради изтичането на информация пред полицай, който бе отстранен от случая. Един агент можеше да загуби работата си и за много по-незначително нарушение. Тя бе съумяла да запази своята, но сега нещата стояха съвсем различно. Навремето Монро винаги търсеше мнението и съвета й. Сега отношенията им бяха обтегнати.

Тя се чувстваше самотна, боеше се. Страховете й не бяха свързани със самотата. Тя бе свикнала, макар че душата й копнееше за нещо по-различно. Беше прекъснала връзката със Занд само по една причина. Колкото повече го заобичваше, толкова по-малко й се искаше да разбие семейния му живот, фактът, че той така и така се разби, й отне възможността да му го обясни. Може би не беше чак толкова невъзможно. Тя можеше да му каже тази информация. Някъде в тези думи обаче щеше да има една, която да я издаде. Да му издаде факта, че две седмици преди отвличането на Карън през съзнанието й бе прелетяла една жестока мисъл. Че ако това се случи, ако семейният му живот някога бъде разбит, част от вината ще падне и върху нея.

Междувременно през живота й бяха минали и други мъже, макар и не много; вероятно щеше да има и още. Намирането на мъже не беше проблем, поне такива, които нямаше желание да задържи. Отчаянието бе това, което я смазваше; нескончаемата върволица от ужасни събития. Ако природата ни е такава, явно нищо не може да се направи. Ако се вгледа в онова, което нашият вид причинява на себеподобните си и на другите живи същества, човек започва да се пита дали все пак не заслужаваме всичко, което ни сполетява, всички беди, които сами си навличаме.