Майкъл Смит - Избраниците

— И ти го намери по този начин, така ли? — не се сдържа Нина.

— Не. Не открихме нищо, което да свързва всички момичета. Не успявахме да попаднем на следите му, защото не можехме да се досетим къде е видял жертвите си за пръв път. Течно затова, когато изчезна Карън, аз обиколих местата на отвличане. Само за тях знаехме със сигурност, че са свързани с убиеца. Само това ми оставате. Връзка няма. Няма начин да се намери такава. Освен… при последното ми посещение. Той се върна на мястото на едното отвличане, вероятно за да си припомни изживяването. Когато го видях на още едно от местата, разбрах, че това е той. Така го проследих и го разкрих.

— След това обаче — намеси се Нина, като избираше внимателно думите — разбра, че не е той.

— Напротив. Мъжът, когото убих, беше отвлякъл някои от момичетата.

— Искаш да кажеш, че този сега е имитатор, така ли?

— Не. Искам да кажа, че съм убил келнера, не онзи, който е поръчал бирата.

— Не разбирам.

— Мъжът, който изпраща пуловерите, е различен от онзи, който отвлича момичетата.

Нина го изгледа изпитателно:

— Праведника решава, че има нужда от момиче, и просто си дава поръчката? И после другият отива и ги отвлича? Като някакъв шибан доставчик на пица?

— Затова след Карън нямаше повече отвличания, макар че пуловерът се получи. Онзи, който ги е отвличал, беше мъртъв. Убиецът е още жив.

— Да, но серийните убийци не действат по този начин. Добре, има някои, които са работили по двойки. Линърд Лейк и Чарлс Нг., Джон и Ричард Дароу. Семейство Уест, в известно отношение. Но никога не е имало подобен случай.

— Досега — съгласи се той. — Светът обаче се променя, всичко става по-голямо, по-светло, по-добро. По-удобно. По поръчка.

— Защо тогава между момичетата няма връзка? Похитителят би трябвало да има стандартен метод на работа, както ти сам каза. Би трябвало да успеем да го открием.

— Ако всеки път е един и същи човек.

Нина примигна удивено:

— Искаш да кажеш, че има двама похитители?

— Може би и повече. Защо не?

— Защото… защото през последните две години Праведника е отвлякъл само едно момиче. Сара Бекър.

— Кой е казал, че е само той? — Занд вдигна бутилката и установи, че е празна. — Имаш ли още вино?

Влезе в къщата. Отвори хладилника и се втренчи потресено в празните рафтове.

— Джон, нямам нищо за пиене. Как така „кой е казал, че е само той“?

— Колко серийни убийци действат в Калифорния в момента?

— Поне седем, може би дори единайсет. Зависи какво определение ще дадеш…

— Именно. И това са само онези, които са ви известни. И то само в един щат. Да кажем сто и петдесет за цялата страна. И десет-петнайсет от тях сигурно могат да си позволят да дадат по двайсетина хиляди на жертва. Може би повече. Може би много повече. Това е цяла търговска мрежа. Голяма. С такъв бизнес план можеш да вземеш банков кредит, мамка му!

— Дори да си прав, как ще ни помогне това да намерим Сара Бекър?

— Няма да ни помогне — призна той и енергията му сякаш внезапно се изпари; той потърка чело. — Предполагам, че федералните още търсят улики, водещи към семейството.

Нина кимна.

— В такъв случай не ни остава друго, освен да чакаме.

Гласът му прозвуча вяло и пораженчески. Той съзерцавате немия телевизор. Все още показваха кадри от масовото убийство в Англия.

— Следиш ли това?

— Старая се да не му обръщам внимание — отвърна Нина.

Двамата погледаха известно време. Нямаше почти нищо ново. Мотивите на извършителя все още не бяха известни. При претърсване на дома му бяха открити книги с антихуманно съдържание, пистолет, компютър с порно снимки и една много лоша картина на тъмни силуети на бял фон, като забулени в черно мъже на снега.

Всички тези находки бяха сметнати за маловажни.

— Трябва да ми дадеш и нещо за ядене — каза Сара.

Гласът й звучеше немощно дори за нея. Тя бе повтаряла това изречение много пъти. Казваше го винаги когато капакът се отвореше.

— Водата не ти ли харесва?

— Харесва ми. Благодаря ти за водата. Но имам нужда и от нещо за ядене. Не мога само на вода.

— Какво искаш?

— Храна. Нещо за ядене.

Тя се закашля. Кашляше много и от това й се повдигаше.

— Напоследък хората се тъпчат прекалено много — каза мъжът. — Безобразно много. Убиваме животни, трупаме тонове храна, после я получаваме по домовете си и започваме да плюскаме като прасета. Ние дори вече не сме ловци. Ние сме мършояди. Хиени, които се ровят в боклука.