Джон Нанс - Насрещен вятър

— Какво точно им каза?

— Имате предвид…

— Знаеш много добре какво имам предвид! Защо са нахлули в американската база?

— Казах само, че ние… им благодарим за помощта и все още търсим начин да задържим мистър Харис заедно със самолета.

— Чудесно! Казал си това на един сицилианец?

— Да.

— И то сицилианец, който вчера едва се примири със заповедта да напусне базата. Да не си полудял?

Телефонът иззвъня и Анселмо се пресегна да дръпне слушалката.

— Командирът ли е? Добре. Обажда се външният министър на Италия. Слушайте много, много внимателно!

На борда на „Юро Еър“ 1010

Флотска авиобаза „Сигонела“, Сицилия

Четирима въоръжени мъже с униформи застанаха пред боинга. Единият плъзна показалец през гърлото си и посочи крилете на самолета.

— Иска да изключим двигателите — преведе Аластър.

— Тая няма да стане! — отсече Крейг.

— Да, но той размахва картечен пистолет.

— Нека си го размахва. Няма да изключа двигателите.

Аластър притисна слушалката към ухото си, очаквайки капитан Суонсън отново да се обади.

— Аластър, провери схемата на летището. Виж следващия вход към пистата. Как е дължината?

— Ще ни стигне — отвърна Аластър.

Крейг завъртя надясно лоста за предния колесник на самолета. С другата ръка плавно натисна дроселите и четиримата полицаи пред самолета побързаха да отскочат. Боингът рязко зави надясно, после изравни и обърна наляво, сякаш пилотът бе решил да рулира обратно към терминала. Крейг се озърна през рамо и присви очи да види реакцията на карабинерите.

— Няма ли да стрелят? — попита спокойно Аластър.

— Не… стоят като втрещени.

— Крейг, те все още имат три коли на пистата.

— Чувал ли си за добрата стара американска игра „кой ще завие пръв“?

— Божичко, сериозно ли говориш?

— И още питаш?

— Не ми обръщай внимание. Глупав въпрос.

Крейг увеличи скоростта до петдесет километра в час, после натисна спирачките и рязко отби по следващия вход към пистата. Излезе в средата, зави надясно и изравни самолета с осевата линия. По дългата бетонна лента предизвикателно мигаха лампите на трите полицейски коли.

Продължавайки да натиска спирачките, Крейг тласна дроселите напред, включвайки двигателите на пълна мощност. Боингът се разтресе, едва удържан на място от триенето на гумите по бетона.

— Премигай три пъти с фаровете, после кажи на кулата, че излитаме.

Докато Аластър изпълняваше нареждането, Крейг плавно освободи спирачките и усети как машината се стрелва напред.

Фаровете огряха първата полицейска кола на по-малко от километър пред самолета. Беше спряла неподвижно насред пистата, обърната срещу връхлитащата машина. Крейг забеляза, че и четирите врати са затворени.

— Не мърдат — каза Аластър. — Петдесет километра в час.

— Ще мръднат.

— Осемдесет километра… сто… остават ни триста метра.

— Виждам.

Изведнъж колата пред тях бясно потегли, свърна надясно и освободи пистата само миг преди сблъсъка.

— Сто и трийсет в час, Крейг. Останаха още две коли.

— Разбрано.

Ускорението понамаля и аеродинамичните сили плавно подхванаха боинга, но фаровете на следващия автомобил стояха като заковани върху пистата. Оставаше само половин километър и разстоянието намаляваше с всяка секунда.

— Размърдай се, дявол да те вземе! — изръмжа тихичко Аластър.

В същия миг полицейската кола стремително се оттегли наляво.

— И третата бяга! — злорадо възкликна Аластър. — Имаме скорост за излитане!

Крейг лекичко придърпа щурвала, увеличавайки ъгъла на атака, докато подемната сила преодоля теглото и мощната машина се отлепи от пистата, устремена на запад.

— Режим на полет, вдигни колесника — нареди Крейг.

— Дадено, режим на полет, вдигам проклетия колесник. Браво, мой човек! Само не разбирам откъде знаеше, че ще се дръпнат?

— Това тук е Италия. Ако някой беше оставил да му потрошим колата, после трябваше да я плаща от джоба си. Нямаше начин да останат на пистата.

Съдът на Боу стрийт, Лондон, Англия

Джей Райнхарт напусна съдебната зала зашеметен, макар че се мъчеше да го прикрие. Възмутеният стомах му напомняше с тъпа болка, че от няколко часа насам не е ял и пил нищо. Той пропъди тази мисъл и насочи вниманието си към клетъчния телефон.

Не след дълго се обади Шери Линкълн.

— Току-що излетяхме от „Сигонела“ — съобщи тя, после разказа за деветдесетте минути изчакване и за разговора си с италианския външен министър, който явно бе успял да изкопчи съгласие от въздушния контрол в Рим.