Джон Нанс - Насрещен вятър

— Струваш ми се уморен, Джей — каза внезапно Шери. — Добре ли си?

— Аз… — запъна се Джей.

— Знам, че е малко нахално от моя страна да питам — продължи тя, — след като изобщо не сме се срещали.

Гласът й звучеше невероятно успокоително и Джей за секунда почти забрави, че тя очаква отговор на въпроса си.

— Какво? О, не, Шери. Изобщо не е нахално. Дори съм ти благодарен, че се интересуваш.

— Добре тогава, какъв е отговорът? — подкани го тя.

— Ами… отговорът е „не“ — отвърна решително Джей. — Не мога да бъда уморен, защото съм на крак само от двайсет и осем часа. Леко съм замаян, това е.

— Дори и да рухнеш след малко — заяви тя, — трябва да ти продиктувам номера на сателитния телефон в самолета, тъй като клетъчните телефони, които използвахме досега, няма да действат във въздуха. На този номер отговаря екипажът в кабината.

Джей грабна бележник от леглото зад себе си и записа номера.

— Мога ли да се свържа с вас по време на полета? — попита той.

— Да — отговори Шери. — Между другото, очаква се да кацнем на летище Хийтроу около пет и половина следобед ваше време. Ще ни чакаш ли? И ако не, какво предлагаш да предприемем след кацането?

— Ще ви дам инструкции по телефона, преди да пристигнете.

— А ако не се обадиш?

— Тогава… кажи на президента, че решението зависи от него, но ако никой не ви спре, заредете веднага и излитайте за Исландия, там заредете отново и потегляйте час по-скоро към Мейн. Но можете да разчитате на мен, Шери. Ще ви посрещна на летището.

— Надявах се да го кажеш. Изгарям от нетърпение да те видя.

— Аз също.

Джей остави слушалката и няколко секунди седя мълчаливо, обмисляйки кое е по-спешно — да позвъни в кабинета на вицепремиера, или да се чуе с адвоката Джефри Уолас, за да разбере какво е открил. Въпреки обещанието си, Уолас все още не се беше обадил.

Джей набра номера на кантората.

— В момента не е тук — каза секретарката. — Сигурна съм обаче, че скоро ще ви потърси, мистър Райнхарт.

Той й благодари и едва бе оставил слушалката, когато телефонът звънна отново.

— Мистър Райнхарт? Ако обичате, изчакайте да ви свържа с посланик Джеймсън.

— С кого?

— Посланик Ричард Джеймсън, сър. Американският посланик във Великобритания.

— О, разбира се — отговори Джей, опитвайки да си припомни лицето на Джеймсън, чиято снимка неведнъж бе виждал по телевизията.

Защо ме търси , запита се той и го загложди смътно чувство за вина. Дали не трябваше аз да му се обадя като адвокат на Джон Харис?

— Мистър Райнхарт, не се познаваме лично, но исках да ви благодаря за онова, което вършите за президента Харис.

— Това е мой дълг, господин посланик. В края на краищата аз съм му адвокат.

— Разбирам. Можете ли да ми съобщите кога пристига в Лондон? От Вашингтон казаха да го чакам по някое време тази вечер.

— Всъщност… — започна Джей, но предпазливостта надделя. — Още не знам със сигурност. Затова ли се обаждате?

— Е, основните причини са две — отвърна посланикът с енергичен глас, в който се долавяше лек акцент от Нова Англия. — Първо, трябва да уточним какво смятате да предприемете, и второ — да ви съобщя, че екипът от Вашингтон ще пристигне след около два часа.

— Какъв екип?

— Държавният секретар, няколко души от Министерството на правосъдието и неколцина други. Президентът Кавано ги праща, за да ви помогнат да подготвите защитата на президента Харис след кацането му тук. Предполагах, че знаете.

— Не, сър, не знаех. Разбира се, от все сърце приветствам тази подкрепа, но не подозирах за нея. Два часа ли казахте?

— Дори по-малко. Пристигат на терминала за частни самолети в Хийтроу. Ако желаете, ще изпратя кола от посолството да ви вземе.

— Да, ще ви бъда благодарен.

— А сега за англичаните. Знам за днешната ви среща с Тони Шефилд.

— Мога ли да попитам откъде знаете, сър?

— Аз съм посланик на дружеска страна. Когато американски юрист идва да се консултира с британското правителство относно съдбата на бивш американски президент след пристигането му в Англия, Външно министерство се смята за длъжно да ме държи в течение.

Чувството за вина се превърна в мрачен облак. В края на краищата случаят засягаше отношенията на две велики държави, а Джей бе действал така, сякаш ставаше дума за най-обикновен личен въпрос.

— Извинявайте, че не ви се обадих, господин посланик.

— Няма проблеми. Мога ли да ви наричам Джей?

— Да, сър.

— Добре. Казвай ми Ричард. Виж сега, Джей. Нито Шефилд, нито министър-председателят ще държат пряка връзка с мен. Ще се обадят на теб, ако са обещали. Затова ще ти бъда много благодарен, ако си запишеш моя личен номер и ми звъннеш веднага щом узнаеш нещо съществено.