Джон Нанс - Насрещен вятър

Наоколо веднага се разнесе одобрително мърморене, последвано от ръкопляскания. Джон Харис размаха ръка.

Моля… оставете ме да довърша. Знам… съществуваше сериозно безпокойство, че Белият дом ме е изоставил, но това не е вярно. Президентът Кавано бе изправен пред тежко решение, което взе за доброто на нацията, и аз горещо го поздравявам за избора. Би било по-лесно да отлетя с онзи С-17, но той осъзна, че в такъв случай както Съединените щати, така и аз, като бивш президент, ще бъдем сметнати за цинични бегълци от една международна правна процедура, в чието създаване сме взели пряко участие. Прав е.

Харис забеляза генерал Глюк и му кимна.

Преди да си тръгна, искам да стисна ръката на всеки от вас и да благодаря най-вече на генерал Глюк за това, че ви поведе в тази проява на солидарност.

Искам да знаете, че защитавахте не лично мен, а правото на всеки бивш президент да пътува по света без страх от арест въз основа на фалшифицирани обвинения. И… тъй като самият аз съм ветеран, макар и от по-младо поколение, искам да знаете колко високо ценя вашата саможертва. Това се отнася в еднаква сила до всичките двайсет и двама мъже и една жена от морската пехота, до вашите съпруги и приятелки, които стояха край вас, до трите деца и едното внуче, взели участие в пътешествието.

Той остави микрофона и изръкопляска, докато генерал Глюк пристъпваше към него.

— Сигурен ли сте, че не се налага да дойдем, сър? Разпитах всички. Готови сме.

Джон Харис положи ръка върху рамото на генерала.

— Не, от тук нататък всичко ще бъде наред.

— Приберете се у дома колкото е възможно по-скоро, господин президент. Моля ви.

Харис кимна.

— И аз го искам, повярвайте ми.

Той стисна ръката на Глюк, после се ръкува с останалите и прегърна неколцина, преди да се върне при командира на базата, който го изведе навън.

— Много ви благодаря, капитане — каза Джон Харис и му подаде ръка. — Сега ще е най-добре да тръгвам.

— Да, сър, но смятам, че положението е овладяно. Кой знае защо, имам странното предчувствие, че ще възникнат проблеми с външните телефонни линии на базата. Жалко, защото, докато оправим повредата, няма да можем да приемаме обаждания от Рим.

— Та това може да отнеме няколко часа — усмихна се Харис.

— Да, сър, не е изключено — отвърна Суонсън.

— Благодаря, капитане — каза Джон Харис.

Морският офицер се обърна и започна да се отдалечава, но внезапно спря.

— И… може ли да ви кажа нещо лично, господин президент?

— Слушам.

— Когато напуснахте поста по този начин… за да останете верен на идеята си за един шестгодишен мандат… почувствах се неудобно, защото…

— Искрено съжалявам, че съм ви разочаровал, капитане — прекъсна го Харис.

Суонсън тревожно вдигна вежди и размаха ръка.

— Не, не! Не се срамувах заради вас, сър. Срамувах се от себе си, защото не гласувах за вас. Отказът да се кандидатирате повторно беше най-достойната президентска постъпка, която съм виждал някога.

Лондон, Англия

Вторник, 14:45 ч

При нормални обстоятелства луксозната обстановка на многоетапния хотелски апартамент, осигурен от английското правителство, би приковала вниманието на Джей поне за час. Обичта му към антиките и изящната мебел обикновено го караше с радост да предприема проучване по произхода на всеки предмет в една добре обзаведена стая. Но сега умората и сюрреалистичният характер на мисията го бяха зашеметили дотолкова, че почти не обърна внимание на заобикалящия го разкош.

Джей хвърли пътната чанта, мина в спалнята, просна се на двойното легло и потъна в дълбок размисъл.

А сега накъде, Дон Кихоте?

Докато пътуваше с колата към хотела, Шери Линкълн му бе позвънила, за да съобщи за предстоящото излитане.

— Нервен съм — каза й той, — че довеждаме президента в Лондон, преди да съм уверен в позицията на правителството, но споделям вашето мнение. По-добре да се махате оттам.

— В момента включват двигателите — каза Шери и помълча за малко. В слушалката се раздаде приглушен вой на реактивни двигатели. — Можеш ли да ми кажеш какво точно те плаши, Джей?

— Ами… — започна той колебливо, като се питаше доколко да сподели с нея мъчителното си безпокойство. — Не се боя, че Лондон ще побърза да го изпрати в Лима, както биха сторили италианците, но… британските процедури за екстрадиране предоставят на съда твърде широка възможност за лична преценка и това ме тревожи. Ако сегашното правителство по една или друга причина реши да го екстрадира, разполага с всички шансове за успех. Просто не знам каква е официалната позиция, а не бих искал да рискувам на сляпо.