Джон Нанс - Насрещен вятър

— И, разбира се, ти препоръчваш да си мълчим?

— Знаеш мнението ми, Джак — тихо отвърна Голдбъро.

Център за въздушен контрол Денвър, Колорадо

Понеделник, 13:05 ч

Блокът с електронни данни за чесна 225 върху екрана беше стабилен, но самите данни пораждаха тревога. Ръководителят полети на малки височини в района на Форт Колинс отново ги погледна, за да провери дали наистина минималната допустима височина е три хиляди и триста метра.

Така беше.

Но транспондерът на чесната сочеше едва три хиляди и височината продължаваше да намалява.

Диспечерът отново включи предавателя, опитвайки се да предупреди пилота.

— Още ли имаш проблеми с този? — изрече някой над рамото му.

Ръководителят се озърна към началник-смяната и кимна.

— Той не ме чува, но аз приемам всяка негова дума.

— Значи има частична повреда на радиото — промърмори началникът.

— Движи се по курса и отмина най-високите планини, но изведнъж започна да слиза без разрешение.

— А и транспондерът не е на седем и седемстотин — каза началникът, намеквайки за транспондерния код, използван при аварийни случаи. — Трябваше поне да подаде сигнал за повреда на радиото.

— Да, но засега не го е направил — отвърна диспечерът.

— Опита ли се да го потърсиш на честотата на летище Ларами?

— Да. Никакъв отговор.

Ръководителят отново провери разрешителното за полета. Ако пилотът не успееше да установи радиовръзка, би трябвало да се насочи към международно летище Денвър, спазвайки точно процедурата, наречена Рам-3, и вероятно да се опита да кацне по прибори на някоя от пистите. След малко щеше да предупреди колегите си от аерогарата и за да не допуснат сблъсък, те трябваше да пренасочат огромен брой пътнически полети встрани от малката чесна.

— Най-добре да съобщим на аерогарата — каза началникът.

Подчиненият му кимна и неволно изтръпна при мисълта какво объркване щеше да създаде частният самолет. Боинги, дъгласи и всякакви други огромни авиолайнери щяха да прахосат тонове авиационно гориво само защото един-единствен пилот не бе проверил преди излитането дали радиостанцията му е в изправност.

Той отново погледна светещите данни до фигурката на чесната върху компютърния радарен екран.

Вече е слязъл на две хиляди деветстотин и петдесет. Защо? Какво става там горе?

На борда на чесна 225

В полет на сто километра югоизточно от Ларами, Уайоминг

— Какво става, Дейвид? — попита Джей, чиито страхове бяха достигнали нови висоти, докато гледаше как Дейвид непрестанно се озърта към лявото крило, а двигателят бучи задавено и стъклото пред тях се покрива със скреж.

Дейвид провери дросела и го изтласка напред до предел.

— Един… един момент — задавено промърмори той и отново се озърна наляво.

Джей проследи погледа му към лявата странична опора, която излизаше от долната част на корпуса и удържаше крилото в хоризонтално положение. Опората беше здрава, но по предната страна на метала имаше нещо.

Лед , помисли си Джей. Пред очите му ледената кора продължаваше да надебелява. Беше прозрачна, но тук-там се мяркаха бели петна, сякаш по опората се полепваше и сняг от въздуха.

— Аз… — започна Дейвид, продължавайки да гледа навън.

— Какво?

Дейвид се завъртя и погледна Джей.

— Не очаквах това. Машината се покрива с лед. Трябва да направим нещо.

— Какво? — попита Джей и усети как хладна тръпка пробягва по цялото му тяло. — Да се върнем ли?

Дейвид поклати глава.

— Късно е. Намираме се над прохода и теренът под нас вероятно е на височина около хиляда и осемстотин метра. Бавно слизаме, макар че моторът работи на пълна мощност.

— Как… как така „слизаме“? — заекна Джей.

— С допълнителния товар на леда не мога да удържа тази височина — отговори тихо Дейвид.

Досега ревът на двигателя бе мощен и равномерен, но внезапно се промени в дрезгава кашлица, напрегнат вой и отново кашлица.

Ръката на Дейвид се плъзна към един ключ върху предното табло. Кашлицата престана и отново се раздаде отмереното бучене на буталата.

— Какво беше това? — попита Джей толкова бързо, че думите почти се сливаха една с друга.

— Обледеняване на карбуратора. Трябваше… да включа нагревателя.

— И това… ще помогне ли?

Дейвид кимна.

— О, да. Беше просто… рутинен проблем.

Дори и за мен е ясно, че лъже , помисли си Джей. В този момент клетъчният му телефон иззвъня. Той побърза да го измъкне от джоба си.