Джон Нанс - Насрещен вятър

— Може би, сър — каза Бийчър. — Останалите автомобили от колоната продължават да чакат.

— Какви са вариантите, Джак? — обърна се президентът към началника на кабинета.

— Първи вариант: давате разрешение и го изтегляме незабавно. Втори вариант: протакаме и притискаме италианците да пренебрегнат задълженията си по договора, докато Харис си замине със самолет под наем, тъй като в „Сигонела“ няма редовни авиолинии. Трети: не предприемаме абсолютно нищо, оставяме да го арестуват без явна американска намеса, а после използваме Министерството на правосъдието и Държавния департамент, за да осигурим освобождаването му по нормалния ред според условията на договора. Четвърти: не вършим нищо — нито сега, нито по-късно и оставяме процесът да се развива на самотек.

— Четвъртият вариант е пълна глупост, Джак.

— Попитахте ме какви са вариантите, а подобен разговор сме имали и преди, сър.

— Можем ли да спечелим нещо с протакане и преговори? — попита президентът, като се обърна към групата.

Руди Бейкър въздъхна и поклати глава.

— Не, сър.

— Значи остават два варианта. Да го спасяваме или не. — Президентът Кавано постоя мълчаливо и плъзна поглед по отсрещната стена, преди отново да се обърне към Джак Ролинс. — Как да го направя?

— Какво имате предвид, сър? Евакуирането ли?

— Да. Ако съм готов, а смятам, че е така, какво трябва да направя?

— Просто ми кажете, че мога да действам, сър — бързо се обади генерал Дейвидсън, размахвайки телефона. — Имам връзка с капитан Суонсън, а командирът на военнотранспортния самолет чака нареждане, сър. Кажете ли ми, започваме да действаме на секундата. В момента президентът Харис чака на входа на боинга.

— Добре — каза президентът и се обърна към останалите. — Смятам, че трябва да действаме. Да го измъкнем оттам.

Докато президентът отново се обръщаше към генерал Дейвидсън, от другия край на кабинета внезапно долетя глас:

— Един момент, господин президент.

Съветникът по националната сигурност Майкъл Голдбъро внезапно стана от креслото до камината. Президентът се завъртя озадачен и чак тогава забеляза Голдбъро, който пристъпи напред с леко наведена настрани глава. Генералът също се обърна и по лицето му се изписа тревога.

— Нямаме време, сър — обади се той.

Президентът отново му направи знак да изчака и впи поглед в лицето на Майкъл Голдбъро.

— Какво има, Майк?

— Това би било грешка, господин президент — изрече спокойно Голдбъро.

Досега в кабинета се чуваше тихо шушукане, но изведнъж настана пълна тишина и всички отправиха погледи към него.

— Обясни ми, ако обичаш — каза президентът.

— Помислете си какво послание ще изпратим на света, ако измъкнем президента Харис с американски военен самолет. Ще заявим, че Договорът против изтезанията трябва да бъде прилаган спрямо Аугусто Пиночет или например Саддам Хюсеин, но не се отнася до американските лидери.

— Това е смешно… — започна генерал Дейвидсън, но с един бърз поглед президентът го накара да млъкне.

— Тази заповед е смешна, Майк — отговори Кавано. — Ние спасяваме един американски президент от капан и фалшива заповед за арест.

— Но дали и светът знае това, сър? Изпълнени ли са правните процедури според договора, който сме подписали и ние? Установено ли е, че заповедта за арест е неоснователна? Знам, че въпросът е риторичен, но има огромно значение.

— Точно правните процедури са слабото място, Майк — заяви президентът, слагайки ръце на кръста си. — Фактът, че перуанците са накарали някакъв си съдия да попълни някакъв предполагаем документ, наричан заповед за арест, а всъщност е зле прикрита смъртна присъда, вероятно издадена от самия президент Мирафлорес… подобен факт не оправдава използването на една правна система, предназначена да опазва света от истинските мъчители и убийци.

— Господин президент — продължи Голдбъро спокойно и тихо, без да откъсва очи от Кавано, — за всички останали, особено за страните от Третия свят, ние нерядко изглеждаме като високомерни грубияни и от десетилетия насам тази представа ни създава безброй неприятности във всички области — от икономиката и търговията до опитите ни да защитаваме човешките права. До голяма степен това недоразумение идва от факта, че сме най-могъщата нация на света в политическо и икономическо отношение. Но една част от световната неприязън е напълно заслужена и се дължи на редица наши грешки — от неизбежната арогантност на Доктрината Монро до напълно излишната самонадеяност на редица авантюри на ЦРУ през изминалите десетилетия.