Джон Нанс - Насрещен вятър

Крейг сграбчи ръката на Джон Харис и я разтърси.

— Благодаря, сър! Благодаря! Сигурен ли сте? Аз… аз просто…

— По-кротко, момчета — усмихна се Джон Харис. — Истината е, че аз ви дължа благодарност и това е най-малкото, което можех да сторя. А сега да се връщаме към приятната вечеря.

Около девет и половина вечерта президентът пожела „лека нощ“ на Майкъл Гарити, Крейг Дейтън и останалите, после си тръгна заедно с Джо Байър.

— Ти каза, че си говорил с Вашингтон за Ренълдс — подхвърли Харис.

— Да, разговарях и историята се оказа най-долнопробна.

— Разкажи ми.

— Накратко ли? На Ренълдс била обещана пълна закрила, но той решил да сключи сделка и с Мирафлорес. Не само да ви предаде, ставало дума и за пари. Той продал за трийсет сребърника управлението и своя президент, а после поръчал да му изработят онзи запис, за да ви обвини. Казаха ми, че касетата била заснета в Лос Анджелис.

— Смятат ли в Лангли да предприемат съдебно преследване срещу него?

— Не знам — каза Байър. — Тия шпионски истории не са по моята част, господин президент. Просто ви предавам онова, което научих от ЦРУ.

След като напуснаха ресторанта, Джей и Шери Линкълн тръгнаха пеш към „Шелбърн“.

— Ще разрешите ли да ви почерпя едно питие, добри ми сър? — попита тя шеговито и кимна към хотелския бар.

Джей погледна часовника си и се усмихна.

— Дадено. При условие, че аз платя сметката.

— Ще го уредим някак — каза Шери, но бе забелязала погледа му. — Отиваш ли някъде?

— След малко.

— Как се казва момичето?

Джей се разсмя и поклати глава.

— Не. Нищо такова. Просто приключвам с някои професионални въпроси, това е.

— Добре. Сега вече изгарям от любопитство.

— Какво ще пиеш?

— Нещо простичко. Може би чаша местен бял зинфандел. А ти?

— И за мен същото. — Джей взе от бара две чаши вино и седна срещу Шери. — Кога се прибираш?

— В Щатите ли? Не знам. Джон още не е казал, но подозирам, че ще иска да си отдъхне няколко дни… след като всички сте твърдо уверени, че вече нищо не го заплашва.

— Поне в Ирландия.

— Защо питаш? — усмихна се тя.

Джей направи невинна физиономия.

— О, просто така.

— Ясно.

— Само дето ми хрумна, че не е зле да наема кола и да разгледам тази чудесна страна.

— Тук карат отляво, Джей.

— Знам. Затова ще ми трябва навигатор. Случайно да проявяваш интерес?

Шери пак се усмихна и Джей усети как го облива топла вълна.

— О, проявявам интерес, ако нямам затруднения със служебния график. Отделни стаи, нали?

— Разбира се, Шери — бързо отвърна Джей. — Знаеш, че съм джентълмен.

— Защо ми се струва, че и друг път съм чувала тия думи? — разсмя се тя. — Добре. Изчакай утре сутрин да поговоря с президента, после ще видим. Може да се измъкна за няколко дни. Много бих искала да дойда, ако Джон смята, че ще се справи и без мен.

— Искрено се надявам — каза Джей, като я погледна право в очите.

Шери се поколеба, после с широка усмивка отвърна тихо:

— И аз.

Река Лифи, Дъблин

Пешеходното мостче западно от знаменития мост Половин пени не бе много далеч от хотела. Само преди половин час Джей се беше сбогувал с Шери пред вратата на стаята й. Из главата му прелитаха противоречиви, объркани мисли — включително и тази, че трябва да довърши писмото до Линда, което бе започнал днес следобед.

Мъчно му беше за болката, която й причиняваше, както и за грубия начин, по който й съобщи, че напуска Ларами. Тя имаше право — споменът за Карън го държеше откъснат от живота. Но всичко щеше да се промени. Може би срещата със смъртта при полета до Денвър изведнъж го бе изтръгнала от капана на спомените или пък най-сетне времето смекчаваше болката. Сега можеше да си мисли за Карън без скръб, само с лека печал и това го изумяваше.

Мисълта за Линда обаче го изпълваше с чувство за вина. Още преди месеци трябваше да й каже, че връзката им не върви както трябва, но беше по-лесно да се остави на течението и нощ подир нощ да се потапя в нейната любов. Надяваше се тя да му прости и да останат приятели. Времето щеше да реши.

Ще довърша писмото веднага щом се прибера , помисли си Джей и отново се запита защо бе приел срещата.

Стигна до металния мост и продължи към средата, където се обърна да погледне как светлините на нощния Дъблин се отразяват в тъмното сребро на реката. Подухваше лек ветрец, а по моста се носеше непрестанен поток от минувачи и влюбени двойки.

Джей забеляза отдясно един човек, облегнат на парапета, и веднага го позна.