Джон Нанс - Насрещен вятър

— Добре — измънка Крейг и забеляза, че държавният секретар вече се изкачва по стълбата.

— И тъй — каза Джон Харис, — довечера ще обсъдим случая над най-доброто меню, което успея да намеря в Дъблин. За всички съм резервирал стаи в хотел „Шелбърн“. Никакви възражения, аз плащам.

Той се обърна и протегна ръка точно когато Джо Байър прекрачи в самолета.

Хотел „Шелбърн“, Сейнт Стивънс Грийн

Дъблин, Ирландия

След като прати Мат Уорд и Шери Линкълн по задачи, Джон Харис остана сам в двустайния апартамент. Точно това искаше.

След малко чу очакваното почукване на вратата и посрещна госта с учтиво ръкостискане.

— Мислех си, че е време да заровим бойната брадва — каза Харис, като посочи дивана и седна в отсрещното кресло.

— Съгласен съм — отговори сдържано Стюарт Камбъл.

— Никога не сме разговаряли за преговорите в ООН през осемдесетте години, Стюарт, и… изведнъж осъзнах, че така и не ти предложих обяснение или извинение за онова, което се случи.

— Да — кимна Камбъл. — Но предполагах, че си постигнал точно каквото искаше.

Джон Харис поклати глава.

— Нямах намерение да проваля твоята поправка.

— Тогава защо го направи? Какво точно искаше?

За няколко секунди Джон Харис се вгледа в килима, преди да отговори:

— По онова време ти беше на върха на славата, Стюарт, твоята сила движеше цялото начинание. Щом отвореше уста, почваха да се сипят перли на мъдростта. Майсторски бе успял да събереш около себе си цялата международна общност…

— А твоят клиент — прекъсна го Стюарт — бе решил чрез теб да отхвърли моята поправка за съдебния имунитет, поправка, която би накарала всички да се съгласят, че палачи като Пиночет не могат да се укриват зад държавните си постове.

— Нямах клиент, Стюарт — каза Джон Харис.

Стюарт Камбъл навъси вежди.

— Какво? Но… нали ти представляваше Саудитска Арабия…

— Представлявах единствено себе си. Ти просто предположи, че защитавам Саудитска Арабия, защото знаеше, че напоследък често работя с тази страна.

— Но… защо , Джон? Ти убеди целия Трети свят, че ще отвлека и изпратя на съд всичките им лидери, докато аз исках само едно — да не се измъкнат истинските престъпници.

— Знам.

— И… ти лично вярваше, че постъпваш правилно?

Харис бавно поклати глава.

— Много бих искал да кажа, че съм действал с най-благородна цел.

— Защо тогава? Заради теб цяла година стискахме зъби, докато Британия се чудеше как да отмени овехтелия съдебен имунитет на онзи кръвожаден негодник Пиночет!

— Лично ли беше, Стюарт? — попита внезапно Джон Харис. — Имам предвид тази акция срещу мен по поръчение на Перу.

— Лично?

— Затова ли прие поръчката? Защото те провалих в Ню Йорк?

Стюарт за дълго се вгледа в Джон Харис.

— И да, и не.

Харис се разсмя.

— Идеалният адвокатски отговор! Понякога и аз прекалявам с него.

Стюарт не се усмихна.

— Не аз създадох обстоятелствата, Джон. Президентът Мирафлорес ми показа записа и повярвах, че е автентичен.

Харис кимна.

— Е, дори и аз се подлъгах. Не от думите, защото знаех, че не са мои, а от картината.

— Реших да повярвам на записа — продължи Стюарт, — защото си мислех, че в това има чудесна поетическа правда.

— Поетическа?

— Да! Забрави ли другия текст, който вървеше заедно с моята поправка относно съдебния имунитет?

— Мисля… мисля, че съм забравил.

— Това, Джон, беше процедура за бърза проверка на всяка международна заповед за арест, целяща да защити бившите президенти и премиери от неоснователни обвинения. Всяка държава се задължаваше да проведе незабавно и задълбочено съдебно проучване дали обвиненията са подкрепени с реални доказателства, или не, както и дали засегнатата страна е в състояние да организира безпристрастен и честен съдебен процес. С други думи, Джон, точно това ти трябваше в случая.

— Значи ти си помисли…

— Каква великолепна възможност! Всемогъщият Джон Харис ще оплаква деня, когато провали онази поправка.

— Знаеше ли, че обвиненията са фалшиви?

— Не, разбира се. Боже мой, човече, не бих паднал толкова ниско.

— Но… искаше да ме изпратиш в Лима, нали?

— Знаех, че няма да се стигне дотам, Джон. Президентът Кавано не можеше да си го позволи. Знаех, че ще се намеси.

— Премълчаваш нещо, Стюарт. Ти си имал скрит коз, защото би трябвало да допуснеш, че има вероятност някой съдия да издаде заповед за екстрадиране и италианското правителство да я изпълни.