Джон Нанс - Насрещен вятър

— Аха.

Джон Харис се озърна през рамо към изхода, после пак ги погледна.

— Да се връщаме в хотела. Там ще обсъдим следващия ход.

— Радвам се, че говорите тъй спокойно, господин президент — каза Джей.

Харис го погледна в очите.

— Така изглежда отстрани, Джей. Само аз си знам какво ми е.

Хотел „Грейт Съдърн“, летище Дъблин, Ирландия

Аластър Чадуик пиеше чаша портокалов сок, когато видя Крейг Дейтън, по джинси и бяла риза, да влиза в хотелския ресторант. Изглеждаше много доволен.

— Усмихваш се — отбеляза Аластър.

— Да — лаконично отвърна Крейг.

— Ще дойдат ли Джилиан, Урсула и Ели?

— Джилиан ще слезе след малко — каза Крейг. — За останалите не знам.

— Струва ли ми се, или наистина забелязвам перца от канарче по устата ти? — попита Аластър с подчертано сух глас.

Крейг седна, кимна на сервитьора и посочи чашата си за кафе, после се обърна към Аластър.

— Перца от канарче ли?

— Да, като на котарак, който току-що е излапал канарчето. С други думи, изглеждаш непоносимо самодоволен.

— Тъй ли? Е, преди малко имах много странен разговор с нашия главен пилот.

— Нима? Странен? Крейг, всеки разговор с хер Вуртшмит е странен по дефиниция. Човекът е чист параноик с мания за нормалност.

— Може би, но той ми каза да продължавам и обеща да ми прати по факса чартърните документи за митниците в Исландия, Канада и Щатите, ако нашият клиент реши да продължи полета.

Аластър се смая.

— Просто така?

— Да, просто така.

Вторият пилот седна по-удобно и се покашля.

— Крейг, съвсем меко казано, снощи прахосахме доста хилядарки на британците, като ги пратихме да търсят катастрофирал самолет, който не беше катастрофирал. Знае ли Вуртшмит?

Крейг задигна една от препечените филийки на Аластър и наля сметана в кафето си.

— О, знае, но прие моето обяснение.

— Аха! — възкликна Аластър и за по-изразително размаха последната филийка. — Ето че си дойдохме на думата! Пак си му скроил шапка!

— Извинявай, какво ? Пак ли говориш на британски жаргон?

— Скроил си му шапка. На ливада си го направил. Пратил си за зелен хайвер горкия човечец.

— А, да. Това, последното го разбрах.

— За бога, Крейг, какво му каза?

— Казах му… — За да засили напрежението, Крейг не довърши и разгърна менюто.

— Да? Какво?

— Казах му, че сме отменили разрешението за кацане по прибори, за да останем в международно въздушно пространство и да избегнем евентуални дипломатически проблеми, а после по някаква неизвестна причина въздушният контрол в Лондон не е приел обажданията ни.

— Само това ли?

— Е, може… може и да съм му казал… или някак да съм намекнал… че сме действали по преки заповеди от Кралските военновъздушни сили и Белия дом.

— Преки…

— Преки заповеди. Казах му, че е секретно. Той отвърна, че не иска да знае повече.

— Да, представям си. И аз не бих искал.

— Напоследък почва да се държи като Шулц от „Героите на Хоган“. Гледал ли си го? Помниш ли стария Шулц? Щом Хоган или неговите момчета врътнеха някой номер, Шулц се провикваше: „ Нищо не знам!“.

— Завиждам на Шулц. И тъй… в близките няколко часа няма да изхвръкнем на улицата.

— Да, поне дотогава. Лети ли ти се до Мейн?

— Имам ли избор?

— Не.

— В такъв случай от какво зависи дали ще летим, или не?

— Най-вече от това дали президентът Харис ще успее да си осигури билет за редовен полет. Ако не успее, тогава нещата опират до времето, ветровете в горните слоеве на атмосферата, грижливото планиране и възможността някой да ни откаже разрешение за излитане.

— Смяташ ли го за сериозна заплаха?

— Да, така смятам. Засега нямам никакви вести от въздушния контрол, но за пряк полет ще трябва да използваме Северноатлантическата навигационна система, а това могат да ни откажат без каквито и да било обяснения.

Аластър кимна.

— Ще бъде точно толкова лесно, колкото да се сплаши един въздушен инспектор с обаждане от американски сенатор. Едно телефонно обаждане на Камбъл до съответните хора, и изобщо няма да се отлепим от земята.

Лондон, Англия

Държавният секретар Джоузеф Байър остави слушалката и се облегна назад с ръце зад тила, докато седналият наблизо сътрудник го гледаше въпросително. Цяла минута Байър не му обърна внимание, отмервайки грижливо необходимото време, за да подчертае, че е водач на глутницата, както обичаше да се нарича.

— Чудиш ли се какво искаше този път президентът, Андрю? — попита накрая той, без да откъсва поглед от отсрещната стена.