Ричард Леймън - В тъмните гори

След като подаде мигач за завиване, Лендър премина шосето и спря пред осветения офис.

— Сега почакайте малко.

— Момент — каза Рут. — Какво смяташ да правиш?

— Да ни регистрират.

— Знаеш какво имам предвид.

— Имаш предвид това, че не можем да се съберем всичките в някое от тези бунгала, нали?

Тя кимна утвърдително.

— Тогава ще наема две — едно за момчетата, другото за момичетата.

— Ама, татко…

— Не — каза той. — Съгласен съм да прекараме нощта тук, но няма да осигурявам условия за сексуалните ви лудории.

— Лендър!

— Ох, татко !

— Това беше доста неуместно — каза Рут.

Той очакваше да се стигне до открито разискване на въпроса за разпределението за спане, но все се бе надявал, че този момент някак си ще бъде избегнат.

— Съжалявам — каза, — но така чувствам нещата. Докато сме заедно, те няма да пребивават сами в отделно спално помещение. Нито тук, нито в хижата!

— Прекрасно, няма що! — промърмори Корделия.

— Или ще е така, или обръщам тази бричка обратно и край на всичко!

— Добре де, добре — изрече Корделия.

— Не съм съгласна — каза Рут. — Тръгнахме насам, за да прекараме добре и така ще бъде. В случая подкрепям баща ти. Вкъщи никога не сме позволявали на Бен да прекарва нощта с теб и не виждам причина, поради която това да се наруши, само защото сме на почивка. Ако бяхте женени, щеше да е друго, но…

— Необходим е брак? Лиценз за чукане?! — изтърси Корделия.

— Ако мислиш така, трябва още да пораснеш — каза Лендър.

— Съгласен съм с родителите ти — намеси се Бен.

— Покорно благодаря.

— Не за порастването, а за другото, нали разбираш…

Корделия въздъхна.

— Какво става тази нощ? Заговор срещу мен ли има?

— Отивам да наема бунгалата — каза Лендър. Беше доволен, че напуска и колата, и спора.

Влизането му в офиса бе известено от окачено над вратата звънче. Зачака пред плота на рецепцията. След малко страничната врата се отвори и от нея излезе възпълничък мъж. Зад гърба му Лендър успя да зърне мъждиво осветена стая. Вратата започна да се затваря сама, но изведнъж спря, при което между нея и рамката остана неколкосантиметров процеп. В него надникна наполовина скрито лице и впери око в Лендър.

— Бунгало ли? — попита мъжът.

Наглед беше доста приятен. Кръгличък, плешив и с херувимска усмивка. Приличаше на актьор за епизодични роли от телевизионно комедийно шоу.

— Ами да — отвърна Лендър. — Две бунгала.

Окото зад вратата продължаваше да го наблюдава изпод месестия си клепач.

— Четирима сме. Всъщност имате ли бунгало с две стаи?

— Нямаме такова, съжалявам. Но можем да ви сместим в едно, което е по принцип с три легла. Просто ще вкараме още едно легло — и готово.

— Не, благодаря. Тогава ще вземем две отделни бунгала. Разполагате достатъчно с такива, предполагам.

— Разбира се — усмихна се мъжът. — Бихте ли попълнили регистрационната карта?

Докато Лендър попълваше различните графи, ръката му леко потреперваше. Онзи, който надничаше иззад вратата…

Той на два пъти хвърли бегли погледи в нейна посока. Лицето беше все там, опряно на процепа. Беше възрастно лице. Трудно му бе да определи дали принадлежи на мъж или на жена. Фиксиращото го око примигваше и сълзеше.

Лендър попълни формуляра за регистрация и го подаде на мъжа заедно с кредитната си карта.

Мъжът пресметна с калкулатора и каза:

— Дължите ми общо за двете бунгала за една нощ 42,50 долара. Валидно — до обяд. Бихте ли се подписали тук?

Лендър се подписа на фактурата.

Погледна към вратата. Вече беше затворена.

Мъжът се наведе и извади изпод плота два ключа.

— Ето, господин Дилс. Това са номер три и номер дванадесет.

— Близо ли са едно до друго?

— Ами едното е точно зад офиса, а другото е доста по-назад.

— Нямате ли такива, които да не са толкова отдалечени?

— Това е най-доброто, което мога да ви предложа, господин Дилс. Голям наплив имаме тази вечер.

— Добре тогава. Благодаря ви.

— Приятно прекарване при нас.

Лендър кимна. Отвори вратата и излезе навън облекчен, че е напуснал офиса.

Отиде до колата и се качи в нея.

— Какво стана? — попита Рут.

— Наех две бунгала. Трето и дванадесето.

Ръката му колебливо застина на ключа за запалване.

— Нещо не е наред ли?

— Нищо, надявам се. Навярно е била майката на онзи.

— Какво?

— Докато бях там, някаква възрастна особа ме наблюдаваше полускришом. Това ме накара да понастръхна. Тя, или може би той, през цялото време ме дебнеше през процепа на вратата.