Ричард Леймън - В тъмните гори

— И моят е супер — каза Шери.

От двете страни на сандвича й висяха парченца лук.

— Да, но лукът придава лош дъх на устата.

— Нали не смяташ да ме целуваш? — попита Шери.

— Не и тази нощ.

— Жалко. А аз толкова се надявах!

— Със сигурност ще умиришем палатката. Ще е по-добре да спим под открито небе.

— Ами ако завали? — попита Шери с пълна уста, която правеше гласа й неясен.

— Тогава ще се измокрим.

— Това няма да ми хареса.

— За предпочитане е пред палатка, обгазена с лук.

— Така ли? — Шери изсипа малко от своя лук в чинията на Нийла. — Ето ти и на теб малко. За застраховка.

Нийла със смях напъха лука в теркбургера си и пак го заръфа.

Скоро чиниите им бяха празни. Нийла си помисли, че трябвала се върнат в колата. Никак не й се искаше.

— Какво ще кажеш за по един десерт? — попита Шери, чийто вид издаваше, че също не гори от желание да си тръгнат.

— Добра идея.

Сега не беше време за съображения относно калориите. А и Нийла никога не я беше грижа за тях. Каквото и да ядеше, фигурата й оставаше все така стройна. Все пак обилните десерти й насаждаха чувство за вина. Но тази вечер си струваше да преживее това чувство. Не й се завръщаше в колата.

Поръчаха си по една мелба. Започнаха да ги ядат бавно, отгребвайки поред ту от сладоледа, ту от топлия гъст сироп, ту от разбития крем с орехи.

— Това ще добави някой и друг сантиметър към бедрата ми — каза Шери.

Тя беше малко по-висока от Нийла, с широки рамене, големи стърчащи гърди и яки бедра. Без да е дебела, беше достатъчно едра, така че някой и друг допълнителен сантиметър върху бедрата й едва ли беше от значение. Но Нийла реши да й спести подобна забележка.

— Така и така тази седмица ще хвърлим излишните килограми — каза тя.

— Най-добрият начин да прекараш почивката е да си поразвъртиш задника насам-натам.

— Нямам нищо против това.

— Не се и съмнявам. А най би ми харесало, ако Робърт Редфорд се отбие някоя нощ към бивачния ни огън. Аз го шашвам със своя ум и чар и той ме отмъква със себе си. Но с моя късмет сигурна съм, че ще си падне по теб.

— Тогава ще си го поделя с твоя милост.

— Обещаваш ли?

Изядоха мелбите. Поръчаха си кафе.

И след малко, помисли си Нийла, ще трябва да излезем, да отидем при колата и пак да поемем по тесния тъмен път през горите.

Не можем да стоим тук цяла нощ.

Сервитьорката затвори масивната дървена врата на заведението. През прозореца се виждаше, че навън е паднал мрак. Застланият с пясък паркинг се открояваше като сиво петно. Оттатък пътя светлинната реклама върху фасадата на мотела пръскаше призрачна светлина. Неголям надпис сочеше свободни места.

Погледите на Нийла и Шери се срещнаха.

— В никакъв случай! — каза Шери.

— Знам. И аз не искам да оставаме. Всъщност нито ми се тръгва, нито ми се остава.

— Ще се почувстваме доста по-добре, след като се отдалечим на няколко километра оттук.

Нийла кимна в знак на съгласие.

— Но преди да предприемем каквото и да било, моя милост ще посети леля си — добави Шери.

По време на краткото й отсъствие Нийла си поръча още едно кафе.

Шери се върна и Нийла на свой ред отиде до тоалетната. Оказа се чисто и приятно място. Такава трябва да бъде, помисли си Нийла, щом ресторантът се управлява от богати хора.

Когато Нийла се върна при масата, Шери бе вече оставила бакшиш за сервитьорката. А Нийла плати сметката на касата — беше неин ред.

Тя купи две пакетчета с ментолови бонбони за из път.

Сервитьорката изсипа дребни монети в шепата й и каза:

— Радвам се на такива редки гости!

Шери протегна ръка към топката на бравата и опита да я завърти. Топката не помръдна. Опита отново.

— Хей, госпожице! — подвикна тя на сервитьорката.

Главите на всички седящи на бара се обърнаха към тях.

— Хей, госпожице! Вратата е заяла!

Посетителите втренчиха погледи в тях. Неколцина от по-младите се усмихнаха, но на повечето погледите бяха мрачни.

— Не е заяла, миличка, а е заключена.

Нийла усети как стомахът й се сви на топка.

— А какво ще кажете да я отключите?

— Опасявам се, че не мога да направя това.

— Тъй ли? И защо, по дяволите?!

— Защото вие, двечките, ще останете тук.

И усмихвайки се, сервитьорката се обърна към посетителите на бара. Нийла изведнъж си даде сметка, че до един те бяха същите, когато влязоха преди толкова часове в ресторанта.

Четирима от тях мълчаливо слязоха от високите столчета, на които седяха.