Ричард Леймън - В тъмните гори

Когато иззад насрещния завой се показа кола, Лендър Дилс изключи дългите светлини. След като се разминаха, той ги включи отново и пътят пред тях заблестя между шпалира от дървета.

— Сред шепота на борове и хвойна, на вековни дебри горски… — ритмично занарежда той.

— Татко често изпада в поетични настроения — каза от задната седалка Корделия, обръщайки се към седящия до нея Бен.

— Намирам, че хубаво говори — отвърна Бен.

Свястно момче беше този Бен. Не различаваше ямб от хорей и хич не го беше грижа за това, но поне изглеждаше що-годе интелигентен и възпитан. Лендър, който бе преподавател в колеж, бе виждал много младежи от другия тип.

А дъщеря му, слава Богу, проявяваше добър вкус относно гаджетата си.

— Лонгфелоу най-проникновено е описал гората — продължи Лендър. — Четейки го, човек даже с костите си започва да чувства глухотата на горските усои, където всичко е застинало от нявгашни времена. „Там, край обвитите във влажни мъгли брегове на езерото, сред обитавани от зли призраци дъбрави…“

— Това вече е по-скоро вдъхновение в духа на Едгар По — изкоментира Корделия.

— Аз не бих възразила, ако баща ши сега получи моментно вдъхновение — подхвърли Рут.

— Мама също я е ударил хормонът.

— Нямам предвид това, Корди. Знаеш много добре!

Корделия и Бен се разсмяха. Моментно вдъхновение! Неочаквано и с известна болка Лендър си представи своята дъщеря гола и стенеща под Бен. По начина, по който двамата се държаха един към друг, беше ясно, че вече са стигнали до това. Тази мисъл го караше да се чувства зле — така, както се чувства човек, когато е изгубил нещо скъпо за него. Но тя все пак беше на осемнадесет години — достатъчно голяма, за да знае какво прави. Той не можеше да я спира. А и не би опитал. Но все пак го болеше.

— Скоро ще стигнем до градчето Барлоу — каза Рут, осветявайки с фенерче пътната карта, разгъната на коленете й. — Какво ще кажете, ако спрем там?

— Не искаш ли да продължим направо към езерото Мулешкото ухо? — попита Лендър.

— Ние сме на няколко часа път от него, скъпи. Ще се доберем около полунощ, а казахме на господин Елсуърт, че ще пристигнем към девет часа. Ще е вече заспал. Пък и пътувахме целия ден.

— Ако бяхме пътували целия ден, сега вече щяхме да сме там.

— Все същото — въздъхна Корделия. — Твоята представа за ваканционно пътуване е да се тръгва на път непременно преди изгрев-слънце.

— Добре де, и аз нямам нищо против да спрем в Барлоу — отвърна той. — Но просто мислех за вас. — Усмихна се на Рут в тъмнината. — Даваш си сметка, надявам се, че там няма хотел „Хайат“.

— Достатъчно е да има чисти чаршафи…

— Вие, деца, за спиране ли сте, или да продължаваме към хижата?

— Нека спрем — каза Корделия. — Ще бъде забавно.

— На мен ми е все едно, господин Дилс — обади се на свой ред Бен.

— Добре, ще видим тогава… — изрече Лендър.

Не му се спореше. Не си струваше. Беше му приятно да поема ролята на лидер, но само до момента, в който някой се опълчеше срещу решението му. А в случая решението му още от самото начало бе да кара, без да спира. Но ето че решението му бе отхвърлено.

А и да смени ролята си на ръководител срещу тази на шофьор, не му беше чак толкова неприятно.

Щом искаха да режисират нещата — моля. Разтоварен от всякаква отговорност, той щеше да се оттегли на заден план и да наблюдава. Повече от вероятно бе, че щяха да се оплетат в неприятности.

Не след дълго навлязоха в Барлоу. Минаха край затворена бензиностанция и смесен магазин. Точно пред тях, от дясната страна на пътя, видяха ресторанта „Терк“. Срещу него, през пътя, беше мотелът „Слънчев лъч“. Надписът гласеше, че има свободни места.

— Тук ли искате да спрем? — попита Лендър и намали скоростта.

Това въобще не беше обичаен мотел, а множество скупчени бунгала зад неугледния офис плюс ограждения за колите.

— Знам ли… — измърмори Рут с нотка на колебание в гласа си.

Лендър се усмихна.

— Ти как мислиш? — попита тя.

— Вие решавате. Да хвърлим едно око по-отблизо?

— А вие, деца, какво мислите? — обърна се назад Рут.

— Не знам — промълви Корделия. — На мен ми се вижда малко зловещичко.

Лендър спря колата по средата на шосето. Зачака, загледан в огледалото за обратно виждане, да не би отзад да се зададе някоя кола.

— Дали пък да не…? — започна Рут.

— Ваша воля.

— Много си неопределен! — почти изплака тя.

— Само кажи и оставаме тук.

— Добре — каза тогава Рут. — Нека погледнем.