Ричард Леймън - В тъмните гори

— Ти наричаш това ресторант?

— Ами че това е точно кръчма по твоя вкус! Вероятно е пълна с мръсни лъжици и типове.

Шери се поусмихна.

— Добре. Но при условие, че ще си траем за урода.

Нийла вкара колата в постлания с пясък паркинг. Загаси мотора и каза:

— Да вдигнем гюрука. Скоро ще се стъмни.

Вдигнаха гюрука и прозорците, после заключиха вратите. Преди да поемат към входа на ресторанта, Нийла се протегна. Беше се вдървила от дългите часове, прекарани зад волана.

Повдигна се на пръсти. Изви в полудъга гръбнака си. Изпита удоволствие от разтягането на мускулите си. Движението опъна роклята върху гърдите й. Усещането от натиска на плата върху циците й се понрави. Спомни си, че от дълго време не й се бе случвало да почувства поривистия допир на мъжка длан или език върху тях. Може би в Йоземайт щеше да й се усмихне късметът в лицето на някой як планинец.

И един за Шери. Не съм егоистка.

— Отново започвам да се чувствам човек — подхвърли тя на Шери, докато крачеха към ресторанта.

Шери отвори вратата. Влязоха.

На Нийла й хареса топлината, от която бяха обгърнати, когато се озоваха в помещението. Познатите миризми я накараха да замечтае за топли сандвичи със сирене и пържени картофи.

— На бара ли ще седнем? — попита тя, виждайки, че две от високите столчета са свободни. Останалите шест или седем бяха заети.

— Нека седнем на маса — отвърна Шери и я изненада.

Обикновено Шери предпочиташе местата пред бара, където можеше да завърже разговор със седящите до нея непознати.

Но явно тази вечер не беше в настроение за това.

Седнаха в едно сепаре една срещу друга. Шери за миг погледна Нийла, после сведе поглед.

— Я се вземи в ръце, скъпа! — каза Нийла.

— Как ли пък не!

— Не се дръж така, моля те!

— А как би трябвало да се държа?

— Бъди сърцатото момиче, което всички познаваме и на което се възхищаваме.

Шери не реагира дори с усмивка. А Нийла се нуждаеше от тази усмивка. Никога досега не се бе чувствала толкова разстроена и самотна. Сега съвсем не беше най-подходящото време и Шери да изпада в мълчание и униние.

— Ще помогне ли, ако кажа, че съжалявам за всичко?

— Не е твоя вината за каквото и да било.

— Моя беше идеята за пътуването.

— Да, но уродът не беше твоя идея.

— Това е така. Но все пак, ако си бяхме останали вкъщи…

— Карай, забрави!

В този момент до тях се изправи сервитьорката.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — каза тя.

Остави на масата чаши и им подаде менюто. След като се отдалечи, те се вглъбиха в четене на предлаганите от заведението ястия. Обикновено обсъждаха заедно поръчката си — решаваха да поделят порция пържени картофи или се отказваха от храна въобще. Предпочитаха млечен шейк и за двете. Сега запазиха мълчание.

Сервитьорката се завърна.

— Направихте ли избора си?

Нийла кимна.

— Аз искам един „Теркбургер специал“ и чай с лед.

С мрачно и безизразно лице сервитьорката записа желанието й.

Никой ли не може да се усмихва тази вечер, се запита Нийла.

Стоящата пред нея трябваше да е щастлива като гургулица с масивния пръстен, който носеше на ръката си.

— Сандвич с кайма, пържени картофи и пепси — каза на свой ред Шери.

Жената кимна. Прибра менюто и се отдалечи.

Смръщвайки вежди, Шери се загледа подире й.

— Обърна ли внимание на пръстена й? — попита Нийла, като по този начин се надяваше да разсее мрачната обстановка.

— Можех ли да го пропусна? Та той щеше да ме ослепи!

— Мислиш ли, че е фалшив?

— Изглеждаше ми истински. Не съм експертка, пък и оставих лупата си вкъщи.

Нийла се засмя. Видя наченка на усмивка и на устните на Шери.

— Изглеждаше като брачен пръстен — каза тя.

— Но беше поставен не на ръката и не на пръста, на които трябва да се намира. Може би с течение на времето й е отеснял.

— На нея? Но тя е само кожа и кости!

— Възможно е да е само приятелски подарък — подхвърли Шери. — Само да ми падне такъв приятел, който да снася мангизи! Ако бях на мястото на това момиче, щях да се измета от тази дупка за две секунди. Ще го хвана здраво за ръката и ще запраша заедно с него към големия град.

Докато сервитьорката поднасяше вечерята, двете се втренчиха в ръката й.

— Какво мислиш? — попита Нийла, щом момичето се отдалечи.

— Мисля, че е истински.

Нийла захапа своя теркбургер. По брадичката й се стече сос. Отри го с опакото на дланта си и се пресегна за салфетка.

— Голяма вкуснотия! — възкликна тя.