Ричард Леймън - В тъмните гори

Той внимателно отмести ръката на Нийла от корема си. Стана и отиде при Шери.

— Какво правят ония?

— Продължават да стоят там.

Робинс погледна през цепнатината.

— Какво, по дяволите, чакат?

— Може би имат намерение да ни уморят от глад. Държат се на достатъчно разстояние, за да не пръснеш с изстрел главата на някой от тях.

— М-да.

Той се отдалечи от стената. Вдигна края на тениската и изтри потта от лицето си. После взе пушката. Отиде до вратата и я отвори. Въздухът навън се оказа по-горещ от този в къщата.

— Всъщност — каза Шери, — мисля, че няма да умрем от глад, защото първо ще пукнем от жажда.

— Няма да ни се случи нито едното, нито другото.

— Какво замисляш? Колективно самоубийство?

— Замислям да се измъкнем оттук.

— Дръжки.

Той пристъпи навън. Присвивайки очи от силната слънчева светлина, се загледа през кръстовете и набучените глави.

Отвъд тях имаше над двадесет крули. Не правеха нищо. Размотаваха се нагоре-надолу като на пикник.

Пикник.

Робинс се изсмя невесело при тази мисъл.

Неколцина от крулите се оживиха, когато го забелязаха. Започнаха да го сочат. Един по-младичък от тях се затича напред. Спря до самия край на коловете и хвърли копие в негова посока. Робинс се загледа в полета му. Знаеше, че няма да долети до него. И наистина не го достигна. Отнесе част от лицето на една от набучените глави. Главата се завъртя и черната й коса се завихри след нея.

Гневни гласове нарушиха тишината.

Двамина крули се нахвърлиха върху момчето. Повалиха го на земята и го заритаха.

Дали защото бе хвърлил копието по безнадеждно далечна цел?

Или пък защото бе повредил една от главите?

Може би защото смятат това място за свещено, помисли си Робинс. Ето защо не навлизаха в него.

Той се придвижи към ъгъла на къщата. Видя нови крули. Преброи ги — осем. Ако се наложи, биха получили подкрепление от другите, които пазеха отпред.

Отиде зад къщата. И там имаше към тринадесет или четиринадесет. Разхождаха се безцелно зад преградата от колове.

Чу шум зад себе си и светкавично се обърна. Беше Нийла. Дулото на пушката му беше на сантиметри от корема й.

Тя за миг го погледна ужасено. После се усмихна и каза:

— Не стреляй.

— На косъм бях да го сторя. Защо си тук?

Тя вдигна рамене.

— Вътре е много горещо.

— Навън е още по-горещо.

— Но ти си навън. Какво правиш?

— Оглеждам се за евентуален изход.

— Някакви изгледи?

— Още не.

Тя огледа поляната. Няколко кичура коса се бяха залепили за потното й чело. Цялото й лице беше покрито с пот.

Малките лунички под очите й бяха изпъкнали от слънчевия загар. Капчица пот се претърколи към ъгъла на устните й. Тя я близна с език. После изтри лицето си с края на блузата. Остави я разгърдена.

— Защо не ни нападат? — попита тя.

— Не съм много сигурен, но ми се струва, че се намираме на свещено за тях място или нещо от този род. Колкото и да се приближават, винаги спират пред коловете с главите.

— Аз също щях да спра, ако имах избор.

— При тях това не е само отвращение, а и нещо друго. Логично е. Та за тези крули не представлява нищо да хванат човек и да го нарежат жив къс по къс. Явно друга причина, и то сериозна, ги кара да стоят надалеч.

— Като например преклонение пред техните предци, чиито глави стърчат набучени тук.

— Да.

— Това е добре за нас.

— Добре е, ако не смятаме…

Нийла кимна и го прекъсна:

— Ако не смятаме това, че не можем да се измъкнем. — Тя се облегна на дървената стена на къщичката и пъхна палци в джобовете на панталоните си. И шията, и гърдите, и корема й бяха покрити с пот. — Ще направим ли опит все пак?

— Налага се. Ще почакаме да се стъмни. Тогава ще се измъкнем. И то именно от тази страна. Тук кръстовете не са така нагъсто забити. Ако се изхитрим да попълзим, без да бутнем никой от тях…

— В прилично положение ли сте? — чу се гласът на Шери.

Нийла бързо притвори блузата си, върза я на възел на корема си и извика в отговор:

— Да!

Шери се показа иззад ъгъла.

— Какво подготвяте? — попита тя.

— Себе си.

— Може би ония точно това чакат.

Робинс не се усмихна.

— Планираме бягство тази нощ — отговори той.

— И по какъв начин, ако смея да попитам?

Робинс обясни. Докато говореше, Шери обърна поглед към главите. Втренчи се в тях. Потъна в мислите си.

— Знам, че няма да е лесно — каза Робинс. — И на мен не ми се минава пак оттам. Но не можем да стоим тук вечно.

— Бих предпочела да остана — каза Шери.