Ричард Леймън - В тъмните гори

Корди изскимтя при допира на изсъхналата ръка. Почувства как ноктите й я изподраха по бузата. Кигит използваше единствената си ръка, за да насочва ноктите към устата на Корди. Пръстите захванаха горната устна като с кука. Разкъсаха плътта. Корди усети вкуса на кръвта си. Почувства натиска на ноктите върху предните си зъби.

Лили коленичи и Корди изведнъж разбра, че останалите ги бяха догонили. Стояха в тесен кръг около нея и гледаха мълчаливо.

Внезапно Кигит замахна с мъртвата ръка към дясното око на Корди. Корди рязко отметна главата си встрани. Ноктите този път одраскаха другата й страна. Извивайки се безумно, тя успя да освободи ръката си изпод коляното на момичето. Сграбчи я за гърдата и я изви.

Кигит нададе вик. В същото време Корди я бутна встрани, без да изпуска гърдата й. На свой ред я възседна. Кигит я удряше отчаяно. Опитваше да освободи гърдата си.

Корди се изви и затисна с лакът гърлото й. Наблегна с цялата си тежест. Нещо изхрущя. Лакътят й потъна. Момичето се разтърси, очите й изскочиха, устата й зина, ръката й се замята в конвулсии. Корди я задържа в това състояние за минута. После изпълзя от агонизиращото тяло и се изправи.

Всички наблюдаваха как Кигит умира.

После момчето, което първо изнасили Корди, заговори.

Корди се обърна питащо към Лили.

— Той казва, че си окей. Но ще трябва да нарамиш Кигит и да я носиш.

— Накъде?

— Към селището.

Уилис Хог обкрачи столчето пред бара. Сякаш яхваше кон.

— Едно кафе, Терк.

— Къде ти е шапката за риболов, Хог? — попита Терк, потупвайки безупречно бялата шапка на готвач върху главата си.

— Изненадан бях от жена ми — отвърна Хог. — Купила е някакво стилно старо огледало и познай кой е ангажиран да го окачва.

— Не съм аз — каза Терк, слагайки чаша димящо кафе пред Хог. — Трябва да си ти.

— Може би. — Хог задуха кафето. — Истинска трагедия беше снощи.

— И да, и не.

— Бях наистина разстроен, когато чух за младия Филдинг. Беше свястно момче. Ходеше на училище с моя Роджър.

— Не мога да се насиля да кажа, че съм бил разстроен за Шоу и синчето му. Или пък за Ханк Стоувър.

— Не ми се гризат кокалите на мъртвите. Обаче Филдинг наистина беше свестен. Жалко!

— Чу ли за Джон Робинс?

— Да чуя какво?

— Боб Рат спря, за да си купи сладкиш. Каза, че Робинс май се е омел. Като търсели миналата нощ онези двечките — майката и дъщерята, — минали и през къщата на „Олив стрийт“. Робинс го нямало там. Нямало и колата му. Смятат, че е откарал двенките със себе си.

Хог отново духна кафето и сръбна.

— Не могат да минат. Пътят е блокиран. А и няма да смеят да драснат през горите пешком.

— Рат спомена, че ще претърсват къщите една по една.

— Бих искал да бъда онзи, който ще ги намери.

— Можеш все още да се включиш в претърсването.

— Подозирам, че жена ми няма да бъде във възторг. С нетърпение очаква да започна да окачвам онова проклето огледало.

Хог излезе от ресторанта. Спря край шосето да изчака преминаването на един фолксваген. Младият мъж и младата жена в него не бяха от града. Хог се ухили. Вероятно бяха на ваканционно пътуване и си мислеха: „Ах, какво симпатично градче!“

Хог се затича през шосето. Придържаше смъкващите му се панталони. Като стигна другата страна, ги вдигна. Затегна колана си с една дупка.

— Добрутро, Рой! — извика той.

Рой мъкнеше към офиса на мотела два големи куфара. Ухили се и отвърна:

— Как си днес, Уилис?

— Не мога да се оплача. Как е жената?

— О, Розовото листенце е люта и раздразнителна както винаги.

— Добре, добре — каза Хог и продължи да крачи край шосето.

Защо ли Уилис се беше оженил за тази дъртачка? Е, преди двадесетина години, когато сключиха брак, не беше чак толкова стара. Тогава да е била около шестдесетте. Оттеглила се от занаята курва, както всички казваха. Знае ли човек понякога какво се върти в главата на един мъж…?

Хог стигна до вратата на железарския магазин на Филипс. Зад витрината беше тъмно. Изглеждаше безлюден. Хог натисна бравата. Вратата се оказа заключена.

— Проклятие! — измърмори той.

Отпред висеше табелка с работното време: „От понеделник до събота вкл. от 10 ч. до 18 ч.“

Беше събота след десет часа. Погледна часовника си. Точно така — десет и четиридесет и пет.

Почука на вратата и зачака. След малко отново почука.

— Хайде, хайде — промърмори нетърпеливо.

— Какъв е проблемът? — извика Рой.

Беше застанал пред мотела. Все още държеше куфарите.