Ричард Леймън - В тъмните гори

— Разтвори си дланта!

Тя разпери пръсти.

— Моля ви! — прошепна тя.

— Това да ти е за урок за подчинение — каза Грар. Приближи кутрето й към устата на Хет. Сухите му устни го налапаха. Почувства острите му зъби. После езикът му облиза пръстчето й.

След това той стисна челюсти.

Корди видя кървавия остатък от пръста й.

Видя как Хет задъвка бавно. Покривът на колибата се килна странно и всичко потъна в мрак.

— Колко ли е часът? — попита Нийла, поглеждайки през вратата.

Шери вдигна рамене.

— Корделия имаше часовник.

— Предполагам, че вече минава обяд — каза Джони. — Може би е към един часът.

— Стъмва се около осем, нали?

— Да — потвърди Шери. — Така че ни остават към седем часа. Може ли човек да умре от жажда за седем часа?

— Съмнявам се — каза Джони.

Нийла изтри с длан потното си лице.

— Искам нощта да дойде по-скоро.

— Спокойно, ще дойде — обади се Джони.

— И тогава — каза Шери — ще започне истинската забава. — Тя бе легнала по гръб с длани зад тила си и с вперен в тавана поглед. — Игра на криеница с таласъмите.

— Но и не можем да останем тук — отбеляза Нийла.

— Можем, ако имахме вода.

— Да, но нямаме.

— Ами ако някой от нас излезе нощес и донесе? Можем да използваме това котле…

— Мен ли имаш предвид под този „някой“? — попита Джони.

— Разбира се — ухили му се Шери. — Готов ли си на това?

— Не точно на това. За същото време, през което ще търся вода и ще се връщам обратно, бих могъл да стигна далеч оттук.

— Правилно! Велика идея! Да продължиш напред и да доведеш помощ. Или пък да дойдеш с булдозер и да изринеш тези кръволоци и сексманиаци.

Джони запази мълчание. Разтревожена, Нийла се обърна към него.

— Да не би да се замисли сериозно над всичко това?

— Ами…

— По дяволите, Шери! Как можеш да му пускаш такива мухи?

— Ами че това беше само предложение.

— То си има своите достойнства — каза Джони.

— Не!

— Вероятно бих могъл да доведа помощ. Спасителният отряд в Мелвил разполага с хеликоптер. Ако се добера дотам и им опиша положението, ще кацнат точно пред тази врата. Лошото е, че всичко това ще отнеме време. Ще трябва да се добера до пътя и да се докопам до някоя кола. Може и до моята кола, ако е в състояние да се движи. После ще се наложи да мина през Барлоу.

— Какъв е проблемът? — попита Шери.

— С Барлоу? Там всички ме познават. Ако ме разпознаят, ще се опитат да ме спрат. Но ако пък нищо не се случи, Мелвил е само на половин час от Барлоу, така че бързо ще стигна дотам.

— Да — вметна Нийла, — ако нищо не се случи. А междувременно ние ще седим тук самички. Без храна, без вода, без да знаем дали си успял.

— Сигурното е, че тук ще бъдете в безопасност, а оттатък набучените глави — не.

— Същото се отнася и до теб.

— Сам ще мога да се придвижвам по-бързо. Ако успея, сутринта ще се върна с хеликоптера.

— А ако не успееш?

— Положението ви няма да стане по-лошо, отколкото е сега.

— Това е добра идея — обади се Шери.

— Чакай малко, по дяволите — поде отново Нийла. — Джони, не каза ли ти, че трябва да се извървят двадесетина километра, за да се излезе от територията на крулите?

Той кимна с глава.

— Да, ако се върви на изток.

— Какво означава това „ако“ ? Миналата нощ точно в тази посока ни водеше — на изток.

— Сега ако тръгна сам, ще поема на запад.

— Обратно по пътя, по който дойдохме?

— Ще се опитам да се добера до колата си. Ако успея да я запаля…

— Но там гъмжи от крули!

— Гъмжеше миналата нощ — обади се Шери.

— Добре, миналата нощ. Защо сега да ги няма?

Шери със самодоволна усмивка уточни:

— Защото сега те са тук, отвън.

— Точно така — каза Джони. — Те са тук. Около тази къщурка трябва да са около петдесетина. Това означава, че петдесетина по-малко се шляят из горите. Ако смогна да се промъкна край тези тук, останалият път ще бъде фасулска работа.

— Ако всичко това е така — каза Нийла, — защо да не тръгнем и тримата.

— Трябва да ми повярваше! — изскимтя Арт. — Аз ги лъжех. Ако ги бях вкарал в колата, щях да ги откарам право при дърветата.

— Я си затваряй устата, дърт педал! — озъби му се Розовото листенце, поглеждайки го злобно в полумрака на камиона.

— Честно ви казвам! Трябва да ми повярвате!

— Плъх такъв! — процеди Пег.

— Не е честно!

— Знаех си, че ни лъже — каза Джени.

Камионът се наклони. Пег се претърколи и притисна гръб до Джени. Когато камионът се изправи, тя зае предишното си местоположение.