Ричард Леймън - Плът

Защо нямаше кръв по тротоара?

Съществото не е глупаво. Може да е накарало Евън да превърже раните, преди да отнесе Роланд долу. Пожарът е заличил следите от превръзките.

Без съмнение е у Евън.

А Алисън е при Евън.

Евън подаде на Алисън пакетите с безалкохолните, хамбургерите и пържените картофи. Тя ги положи в скута си доволна, че има нещо повече от краищата на ризата, с което да покрие краката си.

Макар често да ги бе оглеждал на път за авторесторанта, все пак Евън се държа добре. Алисън не бе вече толкова напрегната, въпреки че все още й призляваше от предстоящото съобщение, че след днешния ден няма да излизат повече заедно.

Беше отлагала момента, доколкото й бе възможно.

Евън отдалечи колата от прозореца за сервиране. Вместо обаче да я отправи към предната страна на ресторанта, където беше паркингът, той излезе на пътя.

— Няма ли да хапнем в заведението?

— Ще е доста скучно. Да отидем на някое хубаво местенце. Ще си направим пикник.

— Евън!

— Не се тревожи. Ще се държа като истински джентълмен — той й се усмихна. Крайчетата на устните му трепнаха. — Никакво галене и пипане повече, освен ако ти не го започнеш. Схващам бавно, но най-после разбрах за какво става дума. Поставих нашата връзка на прекалено много изпитания дотук. И ето, ти си напълно убедена, че съм някакъв сексуален маниак. Е, не съм. Ще се увериш. Отсега нататък няма да ти посягам. Гледай на мен като на евнух.

Прекалено късно е за това, помисли си Алисън.

— Почти те загубих снощи. Грубиянското ми поведение… след това — премеждието ти. Осъзнах колко много означаваш за мен и какво ще бъде, ако повече не те виждам. Толкова много те обичам, Алисън. Повече никога няма да правя неща, които ще те накарат да се усъмниш в мен.

— Ще видим как ще мине сегашната среща — отвърна тя.

— Тя е като изпит. Винаги съм си взимал изпитите блестящо.

Алисън се облегна на седалката. Вярваше му. Обядът щеше да мине без засечки. Днес той щеше да направи жертвата, защото знае, че е последният му шанс. Бъди добро момче и бъдещето ще ти предостави доста възможности да наваксаш. Така смята той.

Не е в състояние да чете мисли. Не може да знае, че колкото и благородно да се държи днес, всичко е свършено.

Докато разбере, цялата история ще е приключила.

Той сви по Латам роуд.

— Къде отиваме? — попита Алисън.

— Малко извън града. Ще си направим пикник, нали така. Както някога. Но без обичайните ни игрички.

— Какво ще поръчате? — посрещна го барманът.

— Звънях преди малко и търсех Алисън Сандърс — отвърна Джейк.

— Да, вярно. Но не беше тук.

— Познавате ли я?

— Не по име. Може би, ако я видя…

Джейк поклати глава и се накани да тръгва.

— Алисън Сандърс ли казахте?

Джейк се обърна и видя слаб млад мъж, седнал с мартини в ръка на високото бар столче до него. Изглеждаше малко възрастен, за да е студент.

— Познавате ли я? — не се стърпя Джейк.

— Запознахме се преди няколко вечери. Вие приятел ли сте й?

Джейк показа значката си и каза:

— Освен това съм й и приятел. Трябва бързо да я намеря. Каза, че ще дойде тук днес.

— Беше тук. Около един и половина или два без четвърт. Аз точно идвах. Всъщност таях надеждата, че ще я видя — той сви рамене. — Беше с някакъв тип. Успях само да зърна как влиза в колата му.

— Познавате ли го?

— Не се загледах в шофьора.

— Успяхте ли да откъснете очи от Алисън, поне колкото да забележите каква беше колата? — попита Джейк като не направи усилие да прикрие раздразнението си.

— Тъмносиня с четири врати. Не си падам особено по колите. Но знам, че не беше малка. Беше някак четвъртита и приличаше по линия на Мерцедес. Не беше Мерцедес, разбира се.

— Да сте забелязали номера й?

— Не. Нищо подозрително не ставаше, така че — за какво да гледам номера.

— Видяхте ли колата да тръгва? — не спираше Джейк.

— Беше все още до бордюра, когато влязох тук.

— И това е станало около един и четиридесет и пет?

— Горе-долу.

Джейк погледна часовника. Два и десет.

Хукна навън, присви очи, когато навън го блъсна силната дневна светлина, и се отправи към улицата. Огледа в двете посоки. Не видя никаква синя кола.

Облегна се на някакво дърво.

Двадесет шибани минути.

Само да беше избързал малко.

Простена и удари с юмрук по дънера.

Евън намали скоростта. Когато се канеше да завие, Алисън зърна табелка от другата страна на тесния път.

Ресторант „Оукуд“.

Той ме води в „Оукуд“.

Алисън усети, че ще припадне. Започна да потъва и потъва в някаква дълбока бездна.