Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Лафранс бавно се надигна, стенейки от болка. Обърна се и погледна Таниша.

— Шибана курва — каза. — Предателка. Издаваш своите.

— Не мога да повярвам, че продаваш наркотици в хола на родния си дом — скара му се тя. — Какво ти става, по дяволите?

Лафранс не отговори. Обърна се и излезе от къщата. След няколко секунди двигателят на шевролета забръмча и колата потегли. В стаята остана само Брийзи.

— Съжалявам, лельо — каза тя, стана и започна да почиства хола.

— Момиче, ще станеш наркоманка и ще прекараш остатъка от живота си в затвора. И никой от тези типове няма да си мръдне пръста за теб.

Брийзи изхвърли в тоалетната на долния етаж фасовете от цигарите с марихуана.

— Как е Надин? — попита Таниша.

— През повечето време спи. Това е от лекарството за артрита, което й дадоха.

— Искам да ми се обадиш, ако Лафранс отново дойде тук.

— Добре, лельо — неуверено отвърна тя. — Трябва да тръгвам. Ще бъдеш ли тук по-късно?

— Ще попитам Надин дали можем да останем няколко дни.

Брийзи се усмихна, показвайки хубави зъби. Щеше да стане поразителна красавица, ако цигарите с марихуана и хероинът не я съсипеха. Таниша реши да се заеме с племенницата си.

— Не се тревожи за Лафранс — неочаквано каза Брийзи. — Някой ден ще се оправи.

И двете знаеха, че това няма да стане. Лафранс се бе устремил към самоунищожението с лудешка скорост.

Таниша се качи горе и намери баба си, която лежеше подпряна на няколко възглавници и „спеше с отворени очи“, както сама се изразяваше.

— Бабо… — каза Таниша и изчака, докато тя я разпознае.

Баба й беше ниска, дебела жена, която бе загубила способността си да се усмихва.

— Здравей, дете — рече Надин и се опита да се надигне. — Отдавна не си идвала.

Таниша целуна баба си и седна на стола до леглото й.

— Бабо, току-що хванах Лафранс да продава хероин долу. Не искам да води гангстери в къщата ти и да им дава наркотици. Тревожа се и за Брийзи.

— Какво бих могла да направя, дете? Не мога да слизам долу всеки път, когато чуя музика. Глезенът ми е подут и ужасно ме боли.

— Обаждай ми се. Казвай ми, когато Лафранс е тук и аз ще го изхвърля.

Надин погледна Таниша и кимна. Ако очите са прозорци към душата, то нейният поглед показваше уморен и безволев дух, който бе отстъпил пред болката и бедността и се бе предал на отчаянието. Таниша стана, приближи се до вратата и дръпна Уилър да влезе в стаята.

— Това е приятелят ми Уилър Касиди — каза. — Бихме искали да останем тук няколко дни.

— Какво си намислила, момиче? Довела си в къщата бял човек и ще имаме големи неприятности.

— Бабо, няма къде другаде да отидем. Едни хора ни преследват, но тук няма да ни намерят.

Надин затвори очи. Когато отново ги отвори, в погледа й се четеше умора и примирение.

— Всемогъщи боже — прошепна. — В какви само неща се забъркваме ние, глупците?

Уилър си задаваше същия въпрос.

Те бяха събрани пред него и седяха на дървени столове, които бяха донесли от залата за съвещания. Стаята беше малка и прекалено затоплена и всички лъщяха от пот с изключение на Уо Лап Лин. Той седеше търпеливо, охлаждан от желязната си воля. Сухоземния дракон описваше случилото се по време на нападението около летището. По тялото му още личаха следите от жестокия побой, който му бе нанесен в Южния централен район. Лицето и устните му бяха подути. Чернокожите го оставиха да лежи в безсъзнание там и когато най-сетне дойде на себе си, успя да вземе такси и плати с петдесетте долара, които винаги държеше скрити в едната си обувка. Сухоземния дракон завърши злополучния си разказ и погледна ужасен могъщия Шан Чу.

— Ти опозори себе си и Братството — рече Уили и лицето и ушите на Сухоземния дракон мигновено пламнаха от вина и срам. — Имаме ли представа къде са онези двамата?

Уили говореше на фукиенизийски, защото повечето гангстери от „Бамбуковия дракон“, присъстващи в стаята, бяха от провинция Фу-Киен и не знаеха мандарински и кантонезийски.

— Не, Шан Чу — отговори Бялото ветрило на триадата в Лос Анджелис, петдесетгодишен и изключително боеспособен гангстер, който бе дошъл в Щатите от Тайван в края на шейсетте години. Казваше се Чу Лу. Дрехите му бяха с бойните цветове на „Бамбуковия дракон“ — черен панталон и риза и червена лента на главата. Той се страхуваше, че най-могъщият Шан Чу от централата на триадата в Хонконг ще вдигне ръка и ще заповяда да го убият заради провала. — Имаме информатор в полицията. Една от телефонистките. Тя подслушва разговорите. Чернокожата детективка се е обадила на капитана си и е оставила телефонен номер. Не е съобщила адрес, но кодът е 213, а първите цифри са 485, което означава, че се намира някъде в Южния централен район.