Стивън Канел - Да яхнеш Змията

— Всеки, който начертае карта на Града на стените, ще умре от Живата смърт. — Гласът му изтъня от страх. — Живата смърт продължава три дни. Поддържат те жив с лекарства и използват игли за акупунктура, за да събуждат умиращите нерви, така че да чувстваш по-силно болката. Разрязват мускулите и сухожилията ти един по един. Пускат в ануса ти гризачи, които изяждат вътрешностите ти, докато още си жив. По-добре е да се самозапалиш.

— Отседнали сме в хотел „Пенинсюла“ — след кратко мълчание каза Уилър. — Ако можеш да ни помогнеш…

Той млъкна, защото Чан Чак отмести поглед и наведе глава.

— Госпожица Пулинджър беше много смела — изрече с изпълнен с уважение глас. — Плуваше в техните води и намираше начин да избягва ухапването от хищна риба. Аз съм само обущар. Работя с кожи. Имам две деца и съпруга, която е много болна от малария. Не съм силен като госпожица Пулинджър. Аз съм обикновен човек. Тя беше дете на Буда. Нямам нейната смелост. И никога няма да я имам. Не мога да ви помогна.

И той се обърна и излезе.

Ресторант „Черния лебед“ се намираше на втория етаж над нощен клуб „Корал“ в квартал Уан Чай в Хонконг. Уилър и Таниша седяха в сепарето в малката стая отзад, което ресторантът запазваше за важни личности като Джони Куонг, и гледаха изумени как прочутият обезобразен инспектор загребва с лъжица мозък от черепа на мъртва маймуна. Окосмената глава на животното беше отрязана и мозъкът — сготвен на масата пред тях. Джулиан Уинслоу си беше поръчал друго национално ястие — супа от тестиси на прасе, от което в горещото затворено помещение се разнасяше силна остра миризма. Таниша и Уилър загубиха апетита си, когато видяха как отрязват главата на маймуната. На масата пред тях имаше неизядена рибена супа и копие от картата на Куинси. Чертежът беше озадачаващ и изобразяваше стотина пресичащи се линии, някои завършващи в задънени улички, други криволичещи безцелно и кръстосващи се отново, като изсипани на пода спагети. Картата беше надраскана с китайски йероглифи, които, както Джони каза, обозначаваха приблизителните разстояния. Чертежът беше непълен, объркващ и почти неразгадаем. Джони обясни, че отгоре на всичко изобразява само първите две пресечки на Града на стените, които бяха общо десет и се простираха във всички посоки около централния парк, където се намираше храмът.

— Жалко — каза Джони. — Ако разполагахме с пълна карта, лесно можехме да нападнем Уили Уо Лап и да го спипаме.

Уилър продължаваше да гледа картата, обезпокоен от многобройните пресичащи се и блуждаещи линии.

— Кой е проектирал това място? — попита той.

— Никой — отговори Джулиан. — Разраснало се е като дървесна гъба, един етаж над друг. Ако някой блок се събори, хората ще съберат онова, което биха могли да използват, ще погребат мъртвите и ще построят ново жилище върху развалините. Вонята от боклуците е адска. Няма свястна канализация.

— Разбрах, че госпожица Пулинджър ни е напуснала — рече Джони, като изяде и последната хапка и избърса със салфетка напуканите си жълти устни.

— Да, но се запознахме с човек на име Чан Чак — отвърна Уилър. — Бил е един от учениците на Джаки Пулинджър, ако това е най-точната дума. Млад мъж на около двайсет и пет години. Израснал е в Града на стените. Обущар. Взехме адреса от визитната му картичка.

Джони протегна ръка и той извади от джоба си визитката и я подаде на детектива.

— Знам това място. В Цзюлун е — рече Джони и му го върна. — Той няма да каже нищо. Селяните се боят повече от Лиу Куция, отколкото от Уили. Лицето на злобното, мършаво куцо копеле е издълбано като лунен кратер и жълто като пикня. Ако някой се изправи срещу него, ще го обеси на червата му.

Таниша мълчеше през по-голямата част от разговора. Гледаше Джулиан Уинслоу и Джони Куонг и използваше инстинкта си на ченге, за да проникне в най-потайните кътчета на сложните им взаимоотношения. Нещо не беше наред. В Хонконг имаше твърде много интриги. Тя вече спокойно можеше да твърди, че полицаите не се доверяваха един на друг. Всеки беше потенциален шпионин. Джулиан се хранеше с наведена глава и не поглеждаше другите. Тук ставаше нещо опасно, но тя не можеше да разбере какво. Беше чувство, на което се бе научила да се доверява. Инстинктите й я бяха спасявали неведнъж на улицата. Сега крещяха в ушите й, но тя не знаеше къде да търси, нито дори какво става. Не познаваше правилата тук. Беше объркана.

След вечерята четиримата слязоха в нощен клуб „Корал“ — заведение с голи танцьорки филипинки, които се кълчеха на сцената и се увиваха около месингови колони. Шумен оркестър свиреше фалшиво американски рок. Игралните автомати дрънчаха, а на покритите със зелено сукно маси се търкаляха зарове. Отидоха в игралната зала, където въздухът беше напоен с цигарен дим. Джони Куонг нареди малките плочки пред себе си и заложи голяма сума. Обезобразеното му лице беше безизразно. Пожарът му бе направил една-единствена услуга — беше му дал съвършена покерджийска физиономия.