Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Той излезе от музея.

— Ако имате малко свободно време, искам да ви покажа нещо — рече Джулиан и ги заведе в залата с триадите. Разгледа снимките на стената и намери онази, която търсеше. Сетне посочи фотография на опожарен апартамент. До нея имаше друга, на човек, обгорял до неузнаваемост, легнал на болнична носилка.

— Това е Джони Куонг веднага след пожара. Снимката беше публикувана в хонконгски вестник два дни след инцидента и аз го познах по пръстена на дясната ръка. Цяла седмица го търсих. Бяха го прибрали в адвентистката болница в Хонконг като човек с неустановена самоличност.

Уилър се вгледа по-отблизо в снимката. Стори му се, че забеляза нещо.

— Какво е това? — попита той. — На челото му сякаш е написано „1414“.

Също като на челото на Анджи Уонг.

— Западняците често мислят така. Прилича на две по четиринайсет, но не е.

— Какво е тогава? — попита Таниша, като се наведе да разгледа по-подробно снимката, направена преди три години на обгорялото лице на Джони Куонг.

— Написано е на стар китайски диалект, обявен за остарял от комунистите. Но много селяни от Града на стените още пишат и говорят на него.

— Какво означава? — попита Уилър.

— Обещание и едновременно проклятие. Означава „Нечия смърт, сигурна смърт“.

Беше един часът на обяд, когато Уилър и Таниша най-сетне пристигнаха в болница „Света Мария“ за възрастни и недъгави хора в Новите територии. Болницата се помещаваше в малка едноетажна сграда с няколко крила, пристроени от двете страни. Боядисана в бяло и кацнала в средата на тучна зелена ливада, постройката изглеждаше много живописна.

Паркираха наетия мерцедес на алеята за коли и влязоха вътре.

На рецепцията седеше възрастна китайка в монашеско облекло, която усърдно обработваше купчина документи. Тя вдигна глава и се усмихна, когато двамата се приближиха към нея.

— Търсим Джаки Пулинджър — каза Уилър.

— О, вие сте адвокатите — рече монахинята. — Очакваме ви. Приготвих сметката. Племенникът й е тук. Прибира вещите й.

— Какво? — разтревожена попита Таниша. — Прибира вещите й?

— Да — тихо отговори монахинята. — Защото, както знаете, госпожица Пулинджър ни напусна. Господ да даде покой на душата й.

— Кога? — попита Уилър.

— Преди два дни. Тогава не сте адвокати.

— Не. Съжалявам, че ви притеснихме — каза тя и се приготви да тръгне.

Таниша още гледаше монахинята.

— Може ли да говорим с племенника й?

— Да, ако още е в стаята. Госпожица Пулинджър нямаше много вещи. Вече може да си е тръгнал.

— Къде е стаята й?

— Излезте навън и тръгнете вдясно. Номер шест.

Двамата й благодариха и тръгнаха.

— Какъв племенник? — разсъждаваше на глас Таниша, докато вървяха по пътеката вдясно. — Нали Джулиан каза, че през 1929 година Джаки Пулинджър е дошла тук от Англия и е прекарала целия си живот сама в Цзюлун?

— По дяволите! Имаш право — съгласи се Уилър.

Ускориха ход и стигнаха до номер шест. Спряха пред вратата и чуха, че някой отваря и затваря чекмеджета. Таниша бръкна в чантата си и извади глока, който носеше. Полицаите можеха да оставят оръжието си на охраната на летището и да си го получат, след като минат от другата страна. Пистолетът „Глок“ беше с къса цев и много неточен, но главното му предимство беше, че е лек.

Тя безшумно отвори вратата. В стаята с гръб към тях стоеше мъж. Беше чернокос, среден на ръст и ровеше в кутия за бижута.

— Какво правите? — попита Таниша.

Мъжът рязко се обърна. Очите му бяха изпълнени със страх. Видя пистолета в ръката й, макар че тя не го беше насочила срещу него. Непознатият беше китаец на около двайсет и пет години. Изведнъж хвърли към тях кутията за бижута и хукна към страничната врата, водеща към верандата. Уилър се втурна след него и усети как шевовете на крака му изпукаха и се скъсаха като копчета на риза. Прониза го болка, но той продължи да тича. Излезе и видя, че младият мъж прескочи високата един метър ограда и се завтече към ливадата и върбите, които се намираха на стотина метра. Уилър го последва, но десният му крак се огъна, когато скочи на земята. Изправи се и продължи.

„Това е заради Прескот — крещеше съзнанието му. — Тичай… Тичай… Забрави болката!“

Настигна китаеца, хвърли се и докато падаше, успя да го хване за глезена. Младият човек се строполи на земята, претърколи се и скочи на крака, готов да се бие. Уилър се изправи по-бавно от него и китаецът го ритна в лицето. Той отново падна. От устата му потече кръв. Пак се изправи и закуца към мъжа, който му нанесе три поредни удара от карате. Уилър бе обучаван в морската пехота и успя да избегна два от ударите, но третият го повали на тревата. Раненият му крак се огъна и китаецът се приближи до него, за да го довърши.