Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Таниша спеше в болницата, откакто махнаха охраната пред вратата му. Прекарваше дните, седнала на неудобен стол, и играеше карти с него или само държеше ръката му, докато той заспеше.

— Майка ти още ли не е идвала да те види? — попита тя една вечер.

— Не, но ми е изпратила писмо.

Уилър й даде плик, който съдържаше нотариално заверено съобщение, че е изключен от списъка с наследниците на баща си.

— По дяволите. Няма майтап, а? — рече Таниша.

— Животът в Бевърли Хилс е труден — отговори й той.

Рамон Делгадо намери време и един следобед дойде да го види в болницата, като доведе и семейството си. Барманът застана почтително до леглото му. Децата и съпругата му бяха облечени в официалните си дрехи и му се усмихваха стеснително.

— Вече сте добре, господин Касиди — каза Рамон и красивото му лице засия в усмивка. — Скоро очаквам да ви видя в клуба.

Госпожа Делгадо бе сготвила пиле и чили. Рамон бе внесъл тайно бутилка „Ват 69“ — любимото уиски на Уилър. След като семейството си тръгна, той даде шишето на нощната сестра.

Изминаха няколко седмици. Лекарите махнаха дренажите и катетрите и Уилър най-сетне беше изписан. Изведоха го с количка от болницата. Олюлявайки се, той направи двете крачки до жълтата мазда на Таниша и с въздишка се отпусна на предната седалка.

Рик Верба бе успял да убеди детективите от Отдела за вътрешно разследване да прекратят проучването на Таниша. Този безпрецедентен в кариерата му подвиг бе извършен с помощта на шефа на полицията в Лос Анджелис Карл Ледикър. И той, също като Уилър, бе инструктиран от Лу Фишър. Ледикър не можеше да каже на момчетата от Отдела за вътрешно разследване какво е направила Таниша, но вместо това изчисти досието й, без да дава обяснения.

После, две седмици по-късно, Уилър и Таниша седяха в апартамента му, сгушени на дивана пред прозореца, който гледаше към клуба в Бел Бър. От перестите облаци ръмеше дъжд и над зелената морава се бе извила великолепна пъстроцветна дъга. Този дъжд беше най-красивият, който бе виждал. Сякаш капките съдържаха послание, че животът все още има стойност и щастието е някъде от другата страна на дъгата. Той си бе възстановил половината от килограмите, които бе свалил, и започваше да мисли, че отново ще бъде какъвто е бил преди. Но се притесняваше как ще плати наема за мансардата и реши да си намери работа. Двамата с Таниша бяха разгърнали неделния вестник и четяха обявите.

— Ето — каза тя. — „Разпространител на бои търси продавач“.

— Не. Достатъчно съм замаян и без да вдишвам изпаренията от боите по цял ден. А какво ще кажеш за тази? „Търси се рекламен агент на Фолксваген.“

— Имаш богат опит с тази марка коли — отбеляза Таниша, спомняйки си за лудорията му преди петнайсет години.

— Учуден съм, че ми се размина — мрачно изрече Уилър. — Някой трябваше да ми строши фаровете.

Тя остави вестника и сложи глава на рамото му.

— Апартаментът ми е твърде малък, но можем да живеем в къщата на баба ми — рече.

— Мисля, че там не се представих много добре — отговори той, после се вгледа в нея, протегна ръка и погали косите й. — Знаеш ли какво виждам, като те гледам.

Таниша поклати глава.

— Виждам достойнство, сила и благородство. И се чувствам абсолютно нищожество. Искам да бъда нещо голямо за теб. Да се гордееш с мен. Цял живот съм се провалял. Наближавам четирийсетте, а седя тук и чета обявите за работа. Но искам да знаеш нещо, Таниша. Аз ще успея. Ще посрещна предизвикателството. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото сега имам някого, за когото да го направя. Най-сетне намерих смисъл в живота.

Тя го целуна и се притисна до него, после сложи глава на гърдите му. Двамата седяха в апартамента и гледаха слънцето в късния следобед. Пъстрата дъга постепенно изчезна. Уилър осъзна, че никога не се е чувствал по-щастлив. Скоро щеше да си намери постоянна работа и да предложи на Таниша да се оженят. Знаеше, че тя ще се съгласи. Щеше да се ожени за нея и нито за миг да не й дава повод да съжалява, че е свързала живота си с него.

Тя се сгуши в него и той усети ударите на сърцето и топлината на тялото й. Разбра, че сега, след шест седмици, най-сетне е дошъл моментът. Погледът му се отправи към лавицата със снимки. Някои бяха на родителите му, други — на него с предишните му приятелки. Очите му потърсиха любимата му снимка, на която бяха двамата с Прескот в деня, когато брат му завърши гимназия. Уилър бе прегърнал Прескот; в погледа на брат му се четеше обожание и обич, а в очите на Уилър — решителност да го закриля. Това беше снимка на неизпълнени обещания.