Стивън Канел - Да яхнеш Змията

Гюнтер взе микрофона и предаде съобщението.

След няколко минути получи отговор — кратък и ясен.

— Да ти го начукам, Чарли — рече генерал Кларк от пилотското място на първия Ф-16, после изключи радиопредавателя и каза на пилота на другия изтребител: — Тук е Ритника, Убиецо. Онзи таласъм всеки момент ще напусне американското въздушно пространство. Той е терорист, който бяга от закона. Ще го очистя от нашата страна на линията. Имаме гореща мишена. Следвай ме.

Генерал Кларк наклони изтребителя надясно, гмурна се и се появи до опашката на самолета на Уили. Убиеца направи същото.

Гюнтер се извърна, за да се опита да види двата изтребителя зад него.

— Казах им, че ще съобщя къде е бомбата. Казах им — хленчеше Уили.

— Мисля, че искат да ни свалят — рече пилотът.

Генерал Кларк изстреля „Сайдуиндър“. Ракетата се стрелна на четиристотин метра в студеното небе над Тихия океан и се насочи към десния мотор на „Фолкън“. Уили усети удара. Самолетът рязко се наклони, поваляйки го на колене върху бежовия килим. След секунда ракетата експлодира и самолетът се взриви, превръщайки Уили и двамата му пилоти в частици ситна мъгла.

Когато отломките докоснаха повърхността на океана, имаше само няколко парчета по-големи от телефонна кабина.

Фу Хай чу, че имигрантите изпищяха, обърна се и видя тъмния силует на Уилър Касиди, който стоеше до групата и държеше револвер. В Пагодата на червеното цвете Фу Хай бе стрелял напосоки и го бяха ранили. Този път той насочи автоматичния пистолет и внимателно се прицели. Дулото избълва поток от руско олово.

Куршумите рикошираха в тунела. Единият улучи Уилър в дясната страна на гърдите и го повали на земята. Магнумът беше зареден и той изстреля четири куршума, докато падаше. Фу Хай извика и се строполи във водата. Уилър седеше на бетона и студената вода обливаше краката му. Той погледна гърдите си и видя, че ризата му се обагря в кръв.

— Лоша работа — измърмори и усети, че Таниша коленичи до него. — Провери дали онзи тип е мъртъв. Той има автоматичен пистолет. Внимавай! Може да има и други пазачи.

Тя погледна раната му и сърцето й се сви от страх. Истина ли беше това? Нима най-сетне намери сродна душа, само за да го загуби в този тъмен, подземен канал?

— Побързай — добави Уилър през стиснати зъби.

Препъвайки се, тя тръгна към китайските имигранти. Не видя други пазачи, само уплашени, окаяни хора. Приближи се до тях и те й направиха път да мине. Таниша се добра до Фу Хай и коленичи. Той бе улучен от два куршума — един в гърдите и друг във врата. Очите му бяха отворени, но изглеждаха незрящи и уплашени. Тя се наведе над него и го хвана за китката, за да провери пулса му.

Фу Хай усети, когато куршумите го пронизаха. Също както преди, когато беше в Града на върбите, не почувства болка. Тялото му политна назад и стана неконтролируемо. Той лежеше във водата, допрял глава до стената на тунела. Не можеше да диша, нито да движи краката си. Ръцете му натежаха като олово, но се размахваха пред него, сякаш принадлежаха на друг.

После красивата чернокожа жена се наведе над него. Беше осветена в гръб от пламъка на свещите. Гледаше го безучастно. Фу Хай се опита да фокусира поглед върху нея, но образът й постепенно избледняваше. Той трябваше да направи нещо, но не си спомняше какво. Дясната му ръка падна върху раницата със странния механизъм и се вкопчи в нея като в спасително въже. Сетне вече не гледаше чернокожата жена, а сестра си…

Беше ясен, слънчев ден в Пекин, Сяо Жи беше десетгодишна. Двамата се разхождаха в градината в задния двор. Майка му беше вкъщи и готвеше. Скоро баща му щеше да се върне от калиграфската работилница. Фу Хай бе измайсторил за Сяо Жи птица от хартия — сложна и с множество гънки. Прави я цял следобед. Дръпнеш ли опашката, птичката размахваше крила. Фу Хай показа на любимата си сестричка как да си играе с нея. Грейналите й детски очи искряха от вълнение, а овалното й личице сияеше. Белите й зъби и черните очи блестяха. Приличаше на диамант. Той я обичаше толкова много.

— Фу Хай — попита тя, — тази птичка наистина ли е за мен?

— Няма достатъчно хубав подарък за теб — усмихна се той. — Бих дал живота си, за да те направя щастлива.

И Фу Хай протегна ръка да й даде хартиената птица. Беше неизразимо доволен, че отново е предизвикал възторг в красивите й очи. Никога нямаше да я изостави и да допусне тъга да помрачи очите й. Сяо Жи взе хартиената птичка и се усмихна. Над главите им през изящните извити клони на разцъфналата кайсия блестеше бледосивото, изпъстрено с малки бели облачета вечно ведро небе на Северен Китай. И после, сякаш актът на даване най-сетне му донесе покой, пред очите му падна мрак и Фу Хай издъхна.