Стивън Канел - Храна за акули

Ред намери офиса в строената в началото на века сграда, украсена с колони и изпражнения на гълъби. Офисът се намираше на третия етаж и на остъклената врата пишеше: „Димарко и син, товарни превози“. Казаха му да бъде там в пет часа и той отиде навреме. Натисна дръжката. Вратата беше отключена и той бавно влезе в малката стая.

— Всичко е наред. Чакам те.

Ред се обърна рязко и видя Пулакарпо ди Пауло, който се бе изтегнал на един въртящ се стол. На къдравата му чернокоса глава имаше слушалки на уокмен „Сони“. Италианецът се усмихна широко и оголи белите си зъби.

— От телевизията ли си?

— Да. От Ю Би Си. Тук съм, за да помогна да намерите откраднатата апаратура — отговори Декър, демонстрирайки пълното си невежество по отношение на истинската мисия.

Пулакарпо махна слушалките и стана.

— Всички са долу.

Декър го последва. Минаха по коридора и се качиха в клатещия се асансьор, който стенеше като стара проститутка, докато дрънчеше и се спускаше към подземния гараж.

Един син микробус спря и Ред беше поканен да се качи в плюшения му сив интериор. Озова се пред четирите лица, с които Уолас Литман се бе срещнал сутринта. Двамата на задната седалка му направиха място да седне между тях. Всички бяха смугли, с подпухнали клепачи и тъмни сенки около очите.

— Това са моите братовчеди.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Декър.

Мъжете не отговориха.

— Те не говорят английски. Аз съм го учил в училище — обясни Пулакарпо.

Излязоха от подземния гараж и потеглиха в студения нюйоркски здрач. Слънцето залязваше, когато се стрелнаха из града.

Синият микробус измина четири пресечки на изток и спря пред една шейсететажна сграда от бетон и огледално стъкло. Тя беше собственост на фамилията Ало. Джоузеф обичаше да кръщава недвижимите си имоти с американски имена, но всички в Ню Йорк я наричаха „Макаронения палат“, защото в небостъргача се помещаваха корумпирани профсъюзи и служещи за фасада на мафията фирми.

Пулакарпо и братовчедите му придружиха Ред до асансьора. Качиха се на последния етаж с такава скорост, че ушите му започнаха да пукат. Поведоха го към едно стълбище и накрая Декър се озова на покрива.

В средата имаше летище за хеликоптери и един „Бел Джет Рейнджър“, боядисан в сиво и червено. На платформата под мъгливия дъжд стояха шестима мъже, но погледът на Ред бе привлечен от един нисък човек с овално лице и мазна коса, който пристъпи напред.

— Носиш ли апаратурата? — попита Мики Ало, без да се представи.

— Тук е.

Ред извади малкия приемник на глобалната позиционна система от джоба си и отвори куфарчето с електронната карта.

— Това ли е? — изненада се Мики от малките размери на приемника.

— Да, сър.

Декър изпитваше странно чувство към ниския дебел мъж. Нещо му подсказваше да се държи почтително с него.

— Шибана работа. Мислех, че е нещо грамадно.

— Не, сър, всичко е миниатюризирано.

— Как се казваш?

— Ръс Декър. Но ми викат Ред.

— Добре. Разположи се където искаш. Тук е добре, нали?

— Страхотно е. Хубаво място, няма смущения. Ще мога да приемам, ако изпратят сигнал.

В същия миг Ред забеляза няколко автоматични оръжия на задната седалка на хеликоптера. Някакъв инстинкт за оцеляване му нашепна да си затваря устата, да си свърши работата и да се прибира вкъщи.

— Хей, искаш ли да хапнеш нещо? — попита Мики.

— Не, сър.

— Никадома, дай му един хамбургер.

Един висок широкоплещест мъж тикна в ръцете на Ред голям сандвич.

— Благодаря — каза Декър и го взе, макар че не го искаше.

Той настрои глобалната позиционна система и се зачуди какво общо би могъл да има Уолас Литман с тази шайка главорези.

Намериха един голям чук в шкафа за инструменти под работния тезгях и Райън го вдигна. Тежеше около пет килограма.

— Какво ще правиш? — попита Лусинда.

— Не знам, но трябва да следваме разписанието. Ще повредим генераторите, после ще изключим основното захранване и ще се опитаме да счупим дръжките.

И двамата знаеха, че ако хората от охраната слязат в мазето и дръжките са още на местата си, служителите просто ще ги бутнат и ще изключат от ефир предаването на Коул. Десетметровата чиния с обхват С на покрива беше по-мощна от техниката в подвижната телевизионна станция и можеше да прекъсне емисията им. Трябваше по някакъв начин да счупят дръжките. Лусинда съзря два пожарогасителя, които бяха окачени до вратата.

— Може първо да ги охладим. Така металът ще стане по-чуплив — предложи тя.