Стивън Канел - Мошеникът

— Не можеш да подхвърляш недоказани твърдения по време на избирането на съдебни заседатели — рече Джери. — Всичко това са намеци, Вики. Този човек е имал цветарски магазин. Той няма криминално досие. Точка… Може ли да продължим, Ваше Благородие?

— Виктория, ще одобря кандидатурата на този съдебен заседател, после влиза в сила правилото, че обвиняемият не може да бъде съден два пъти за едно и също престъпление. Имаш седемдесет и два часа да подготвиш обвинението. Вдругиден или ще започнеш с встъпителната обвинителна реч, или ще освободя обвиняемия. Наспете се добре и нека по-добрият юрист да спечели — ухили се Мъри Голдстоун.

Много смешно, помисли Виктория. Съдията стана от кожения стол и излезе от съдебната зала. Черната му роба се диплеше зад него. Беше едва десет сутринта. Денят започваше катастрофално, но преди обяд стана още по-лош.

Изпратиха екип от трентънската полиция да провери асансьорната шахта. След дълги усилия ченгетата извадиха три покрити с тиня трупа, които откараха в моргата.

Обадиха й се точно преди обяд и опасявайки се от най-лошото, Виктория Харт бавно влачеше крака в помещението, което се намираше в подземния етаж на полицейската лаборатория. Предпазливо слезе по бетонните стълби. Стъпваше колебливо и се държеше за парапета. Потракването на токовете й отекваше в облицования с плочки коридор, препълнен с жертвите на грешките на наркотика и на уличното движение от предишната нощ. Потискащ паркинг, претъпкан с метални колички и пречупени съдби. Догади й се, докато минаваше покрай разлагащите се трупове, очакващи аутопсия. Намери Херман Майер, помощникът на съдебния следовател. Херман Германеца беше висок метър деветдесет и пет и тежеше сто и петдесет килограма.

— Дошла съм да разпозная труповете, които току-що сте извадили от асансьорната шахта в Трентън Тауърс — монотонно каза тя.

— Доста се измъчихме, докато ги измием. Не са много приятна гледка…

— Обещавам да не повърна в хубавата ти чиста зала за аутопсии, Херман — мрачно каза тя.

Той кимна и я поведе към три от стоманените маси. С нежелание Виктория погледна надолу… В гръдния кош на Боби Манинг имаше дупка с размерите на пъпеш. Отвътре стърчаха парчета от ребрата му, още лъщящи в черно от мазната тиня, която бе изпълнила дъното на шахтата и крила телата в продължение на три дни.

— Това е Боби Манинг — тъжно отбеляза Виктория. — Той обичаше шоколад „Нестле“. Не можах да му купя. Бяха се свършили в шибания магазин.

Гласът й трепереше.

Херман сложи ръка на рамото й. Тя се дръпна и се приближи до Тони Короло. Тялото му беше почти неузнаваемо. Виктория знаеше, че е той, но не можеше да го потвърди със сигурност. От него бе останало много малко. Лицето му го нямаше. Тя сложи ръка на устата си и се опита да сподави риданието.

— На ръст е същият, но не мога да кажа със сигурност дали е той. Трябва да вземеш отпечатъците му.

— Вече го направих. Ще ни донесат резултатите след час-два. Не е необходимо да правиш това, Виктория.

Тя кимна и се приближи до третата маса. Видя приятелката си Карол Сесник. Изглеждаше по-дребна. Сякаш чудесната душевност, която я изпълваше, я правеше по-едра. Карол беше простреляна в главата и лявата половина от лицето й липсваше. Беше подпухнала, но беше тя. Виктория протегна ръка и докосна къдриците й, още влажни от смазката в дъното на шахтата.

— Съжалявам, приятелко — успя да промълви тя.

Телефонът й иззвъня точно в десет вечерта. Гласът от другия край на линията беше образован, с източен акцент и много прецизен.

— Госпожица Виктория Харт, нали? — бавно попита мъжът. — Вашата секретарка ми даде този номер.

Виктория събираше остатъците от документацията по делото, за да ги изпрати в службата. Имаше тонове писмени показания на медицински сестри и лекари, освидетелствали раните на Франк Лемей, но никой от тях нямаше да се яви пред съда. Случаят беше приключил. На другия ден Джо Рина щеше да бъде освободен и никога нямаше да бъде съден по същите обвинения.

— Кой се обажда? — незаинтересовано попита тя.

— Седрик О’Нийл.

— Кой? — нетърпеливо повтори Виктория.

— Адвокатът на Антъни Хейуд.

— На кого?

— На Антъни Хейуд. Мисля, че уличното му прозвище е Амп или нещо подобно… Снощи ви се е обаждал. Дал ви е информация къде са труповете на двамата полицаи и на свидетелката. По вечерните новини чух, че впоследствие сте ги намерили, нали?

Виктория остави папките, грабна жълтия си служебен тефтер и записа: Седрик О’Нийл, а отдолу — Амп Хейуд.