Стивън Канел - Работилницата на дявола

Стейси отвори плика.

Съобщението беше напечатано на обикновена хартия и гласеше: „Бъди много внимателна. Разстоянието между смелостта и глупостта е точно девет милиметра.“

Нямаше подпис.

Беше десет сутринта и Стейси караше взетото под наем мицубиши по междущатска магистрала 70, излизайки от Мериланд. Джоан се бе отпуснала на седалката до нея. Спряха пред информационния център на жилищен комплекс „Пролетен хребет“, който се намираше зад масивна тухлена стена. Пазачът бе приготвил ключа и го даде на Стейси, като й обясни как да стигне до къщата, която бе наемал Макс.

Тя подкара из хубавия жилищен комплекс, който Макс бе описал по телефона.

Къщата се намираше в края на Кетлър Роуд. Беше двуетажна, с колони, тухлена фасада и покрив от сиви плочи. Имаше грижливо окосена морава и красиво подредени цветни лехи. Вратата беше наскоро боядисана в черно. Стейси отвори плика и извади ключа. Не беше сигурна какво ще търси, но нещо я привличаше към мястото, където бе умрял Макс. Освен това искаше да се опита да намери начин да се сбогува с него. Близостта му й липсваше. Може би трябваше да вземе урната с праха му… Поне нея можеше да гледа и да държи в ръка.

Джоан бе спряла да плаче и бе изпаднала в унес. Бе обезумяла, след като Стейси се бе забавила повече от четири часа. Беше се обадила на Уендъл и му бе изпратила по факс доклада от аутопсията. Двамата бяха решили да се обадят на полицията, когато Стейси влезе в хотелската стая на „Холидей Ин“. Сутринта двете наеха кола, обадиха се в жилищен комплекс „Пролетен хребет“ и се отправиха натам.

Стейси отключи. Вратата силно изскърца.

Влязоха в просторен слънчев коридор. Стейси погледна пощата на масичката. Имаше предимно реклами. После бързо влезе в къщата.

Отиде в спалнята и погледна дрехите на Макс. Куфарите му бяха на най-горния рафт на гардероба, но Стейси нямаше сили да се залови с прозаичната задача да събере багажа му. Пък и какво щеше да прави с вещите му? Дали да ги запази като спомен? Реши да отложи решението на този въпрос за по-късно.

Отиде в банята и видя четката за зъби, самобръсначката му и шишенцето с витамини. Огледа осиротелите принадлежности на Макс и се помъчи да преглътне сълзите си.

После влезе в кабинета му. На бюрото стоеше компютърът на Макс. Стейси се запита върху какво ли е работил съпругът й, преди да умре, седна, включи компютъра и се вторачи в екрана. Вместо правоъгълника, в който трябваше да се напише паролата, там беше изписано само „WINDOWS’98“.

— Тия копелета са изтрили информацията на твърдия диск — каза Стейси на Джоан.

— Трябва да тръгваме. Самолетът излита след час и четирийсет минути.

Стейси продължаваше да гледа екрана. После тихо попита:

— Къде си го сложил, Макс?

— Кое?

— Той винаги правеше резервни копия. Беше фанатик в това отношение. Тук някъде трябва да има диск с всички важни документи и научни изследвания.

— Ясно — без да прояви интерес, рече Джоан. Стейси провери лавиците, дипломатическото куфарче и бюрото. В едно от чекмеджетата имаше няколко кутии с дискове. Единият беше за възстановяване на програмата в първоначалното й състояние. Стейси присви очи. „Ето как са изтрили файловете в компютъра на Макс! Но въпреки това трябва да има резервен диск. Може да е залепен под чекмеджетата“ — помисли тя, издърпа ги едно по едно и пъхна ръка отдолу. Сетне провери в банята, кухнята и кабинета. Нищо.

Накрая застана в средата на хола, сложи ръце на кръста си и отчаяно огледа помещението.

— Трябва да тръгваме — повтори Джоан.

— Добре — съгласи се Стейси, после отвори плъзгащите се стъклени врати и излезе в задния двор.

— Какво правиш? — попита Джоан.

— Не знам… Само…

Стейси започна да обикаля двора — гледаше в земята и се опитваше да види къде се бе случило произшествието. Накрая видя място, където тревата изглеждаше по-тъмна. Приклекна и допря длан до земята. Тревата се бе втвърдила от кръвта на Макс.

— Господи! — изстена тя. — Защо са го направили? Защо… защо, Макс?

Този път не можа да преглътне сълзите си и се разплака.

Джоан я дръпна да се изправи и я прегърна.

— Знам какво ти е… Хайде да се прибираме!

— Трябва да направим нещо! Трябва! — повтаряше Стейси.

Качиха се на самолета и след четири часа и половина кацнаха на летището в Лос Анджелис. Уендъл Кини ги посрещна и тримата се качиха в четиригодишния му зелен форд. Поеха по Харбър Фрийуей и Уендъл погледна Стейси.