Стивън Канел - Работилницата на дявола

— Къде е тоалетната? — повтори Стейси.

— Почакайте тук — каза капитан Уилкокс и двамата с капитан Карпентър я оставиха сама в огромното помещение без прозорци.

Освен нервността от засилващата се потребност да отиде по нужда, Стейси започна да изпитва и страх. Пребори се с пристъпа на гадене и прошепна: „Не ме оставяй, Макс“.

Не знаеше колко време я накараха да чака, защото батерията на часовника й се бе изтощила. Ако намерението им беше да я уплашат и да я пречупят психически, чакането оказа обратния ефект: когато най-после вратата се отвори и в стаята влезе едър мъж в униформа на адмирал, окичена с медали, Стейси кипеше от гняв. Тя беше дъщеря на военен и видя, че пет от медалите са за проявен героизъм по време на сухопътни сражения — нещо необичайно за офицер от военноморския флот. Адмирал Джеймс Зол беше огромен човек с прошарени коси и хищнически челюсти. Той влезе в стаята, придружен от двамата си любими капитани и следван от полковник Лорънс Читик. Адмиралът спря на няколко крачки от Стейси и се вторачи в нея. Тя стигаше до гърдите му. Полковник Читик пристъпи напред и ги представи.

— Адмирал Зол, това е вдовицата на Макс Ричардсън, Стейси Ричардсън.

Адмиралът протегна ръка и след кратко колебание Стейси я стисна.

— Хайде да седнем — каза Зол.

— Накарахте ме да чакам близо четирийсет минути. Бих искала да отида до тоалетната.

— Времето ми е ограничено — каза адмиралът. — Ще ви бъда благодарен, ако изчакате.

И седна, давайки знак, че срещата е започнала. Стейси също седна. От двете й страни се настаниха двамата капитани. Зол и Читик бяха срещу нея.

— Информираха ме за срещата ви с полковник Читик вчера и много съжалявам за някои от нещата, които той ви е казал.

Гласът му беше дрезгав, стържещ и властен, глас на човек, свикнал да издава заповеди и да държи на своето.

— Много мило от ваша страна — хладно отговори Стейси.

— Вие сте разстроена и мислите, че около кремирането или дори около смъртта на съпруга ви има нещо странно. Но съпругът ви е написал в медицинската си карта, че желае кремиране в случай на смърт, и това е неоспорим факт. Също така е факт, че той се е застрелял с ловджийска пушка, която преди две седмици е купил в града. Началникът на военната полиция тук в базата разполага с всички документи, свързани с покупката на оръжието и на две кутии патрони дванайсети калибър.

— Тогава за коя по-точно част от срещата ми с полковник Читик съжалявате толкова много?

Адмиралът, човек явно свикнал да владее положението и мразещ наглите възражения, настръхна, като чу забележката й.

— Не мисля, че съпругът ви е употребявал наркотици.

— Разбира се. Това са пълни лайнарщини.

— Не съм свикнал да слушам жени да говорят като каруцари.

— А аз не съм свикнала да обвиняват съпруга ми, че е бил наркоман, депресиран и психически лабилен. Искам да ви напомня, че той беше декан на факултета по микробиология в университета на Южна Калифорния — чест, която не се оказва на наркомани и психически нестабилни хора. Полковник Читик каза, че неколцина от колегите му са написали оплаквания от държането на Макс. Бих искала да видя оплакванията и да разговарям с хората, които са ги написали.

— Защо? — попита адмирал Зол и пое дълбоко дъх.

— Да предположим, че току-що сте си пръснали черепа, както си седите на кухненски стол в задния си двор.

— Това е нещо, което едва ли ще направя, и затова не ме притеснява.

— Нито е притеснявало Макс. Но да предположим, че се е случило с вас. Съпругата ви е изненадана, защото знае, че никога не бихте решили проблемите си по този начин. После, въпреки красивите медали, които толкова гордо носите на гърдите си, и отличната ви военна кариера, някои безименни хора, ваши колеги, започват да твърдят, че сте били безразсъден и драстично сте променяли настроенията си, че сте били депресиран и на всичко отгоре сте били наркоман. Няма ли да предположите, че някой, който ви обича, например съпругата ви, ще поиска паметта ви да не бъде опетнена? И ако кажете „не“, значи сте проклет лъжец.

Вратът и лицето на Зол почервеняха. Той не откъсваше очи от Стейси.

— Сдържайте се, млада госпожо. Не оценявам отношението ви и това няма да ви доведе доникъде.

— Е, адмирале, аз не съм под вашето командване и ще приспособя отношението си към своите чувства, не към вашите. А в момента съм една много ядосана вдовица, на която изобщо не й пука за вашите чувства.

— Какво по-точно искате да направим? — попита Зол. Едва сдържаше гнева си.