Стивън Канел - Работилницата на дявола

— И мислиш, че ще ти го дадат ей така?

— Хайде да проверим.

Влязоха в информационния център на базата и взеха телефонния указател на Форт Детрик. Занесоха го на една от дългите дървени маси в отсрещния ъгъл на помещението и седнаха там.

— Какво ще търсим? — попита Джоан.

— Чакай малко — каза Стейси и прелисти индекса. — В научните дисциплини са изброени микробиология, аеробиология… Не. Щом това е военна база, защо ли се занимават с такива неща? После следват имунология, биотехнологии… Химична и индустриална. Нищо. Следващата секция е болести по растенията и ентомология. Не.

Ето… Хуманна и ветеринарна медицина. Това е във Военномедицинския институт по заразни болести. Да, може да е тук. — Кое?

Но Стейси продължи да прелиства страниците и да мърмори, докато четеше имената на научните дисциплини, с които се занимаваха учените в базата.

— Биометрия, клинични изследвания, бактериология, системи за диагностика, вирусология и — бинго! Патология. Страница 212… Отиваме в сграда номер 1666, експериментална патология и лаборатории, първи етаж.

Взеха пътническите си чанти, излязоха от информационния център и тръгнаха към сграда номер 1666.

Форт Детрик изглеждаше добре през април. Навсякъде цъфтяха цветя. От двете страни на улиците растяха брястове, а между тях бяха наредени стари топове от Гражданската война. Стейси и Джоан вървяха двайсетина минути и замръзнаха от студения вятър, но намериха сградата на ъгъла на Потър Стрийт и Рандъл Драйв. Огромната сива постройка от бетон и стъкло явно беше строена през осемдесетте или деветдесетте години. На табелата отпред пишеше:

СГРАДА НОМЕР 1666

ЕСТЕСТВЕНИ НАУКИ

ВОЕННОМЕДИЦИНСКИ ИНСТИТУТ

ПО ЗАРАЗНИ БОЛЕСТИ

Двете спряха и се вторачиха във внушителната сграда.

— Ами сега? — попита Джоан. — Какво да направя?

— Ако ме спрат или играта загрубее, започни да флиртуваш и да им отвличаш вниманието.

— Да флиртувам — укорително се усмихна Джоан. — Най-после задача, за която ме бива.

Фоайето на сградата беше голямо, с плочки на пода и огромен указател на помещенията на едната стена. На пилони бяха окачени пет-шест знамена. Стейси не знаеше какви са, но това не я и интересуваше. Тя се вторачи в указателя.

— Какво търсим? — попита Джоан.

— Лаборатория по патологична биология, където по всяка вероятност са извършили аутопсията. Обикновено държат докладите в операционната зала, докато тялото бъде предадено на роднините за погребението. Надявам се, че докладът от аутопсията на Макс още е там. Ако крият нещо, те го правят тук, и не биха закарали Макс в градската морга. В подземния етаж има биологична лаборатория за примати. Ще се опитам да вляза там.

— Сигурна ли си, че знаеш какво правиш?

— Ако знаех какво правя, щях да убедя Макс да не идва в тази проклета база.

Стейси се обърна и тръгна към стълбището.

Вратата беше отворена и двете слязоха в подземния етаж. Доловиха миризма, която Стейси познаваше, но Джоан сбърчи нос от отвращение.

Миришеше на химични вещества и консерванти. Носеше се и парливата смрад на формалдехид. Срещу тях се приближи мъж в униформа на капитан от военноморските сили, поколеба се, докато те минаваха покрай него, после каза:

— Извинете…

Стейси и Джоан се обърнаха.

— Не може да влизате тук без пропуски.

— Аз съм от канцеларията на полковник Читик. Търся дежурния патолог — каза Стейси.

— Трябва да се върнете и да вземете пропуска си. Джоан го погледна и сложи ръка на устата си.

— Лошо ми е. Тези миризми…

— Тя е новият ни компютърен програмист. Показвам й помещенията. Бихте ли я извели? Няма да се бавя. Чакай ме навън, скъпа.

Притеснен, капитанът погледна Стейси.

— Моля ви — безпомощно се усмихна тя. — Нямам време да се връщам на четвъртия етаж на сграда номер 810, за да си взема проклетия пропуск от палтото. Тази сутрин полковникът нещо се е вкиснал.

Споменаването на точния етаж и номер на сградата сякаш приспа притесненията на капитана. Той хвана Джоан за ръката и я поведе към изхода.

Стейси веднага тръгна по коридора и се приближи до едно бюро, където седеше медицинска сестра.

— Кой е дежурен тази сутрин?

— Доктор Дък.

— Кой?

— Доктор Мартин Дък. На шега го наричат Доналд Дък. Но той е бил във Виетнам и е симпатичен човек.

— Къде е кабинетът му?

— Нататък по коридора, през люлеещите се врати, после вдясно.

— Благодаря.

Стейси тръгна бързо и енергично като хората от персонала на Форт Детрик. Мина покрай един склад, спря и отвори вратата.