Стивън Канел - Работилницата на дявола

— Сигурно знаете, че той беше кремиран?

— Какво?

— Кремираха го вчера.

— Кой ви даде разрешение да го кремирате?

— Той.

— Той?!

— Беше написано в медицинската му карта, в графата „Желания в случай на смърт“. Всички тук — и цивилните, и военните — попълват такива формуляри.

— Полковник, Макс не искаше да бъде кремиран. Знам това, защото сме обсъждали този въпрос. Той купи няколко парцела във Форест Лоун до гробовете на майка си и баща си, когато те починаха. Искаше цялото семейство да бъде погребано там.

— Значи е променил решението си.

— Какво става тук, по дяволите? — попита Стейси и стана.

— Може би вие ще ми кажете, госпожо Ричардсън.

— Джоан, брат ти искаше ли да бъде кремиран? — обърна се Стейси към зълва си.

— Не. Както ти каза, ние купихме гробове до мама и татко. Шест.

Лорънс Читик стана, приближи се до бюрото си, отвори някаква папка, прелисти документите там, извади лист и го подаде на Стейси.

— Ето, това е формулярът за желанията в случай на смърт.

— Тук няма подпис, полковник.

Той отново прерови книжата и й подаде друг лист. Стейси не го взе — четеше формуляра за желанията в случай на смърт.

— В графите има само отметки, полковник. Всеки би могъл да попълни този формуляр.

— Обвинявате ли ни в нещо?

Изражението на Читик се промени и очите му станаха пронизителни и опасни.

— Полковник, съпругът ми не се е самоубил. Той нямаше такава склонност.

— Не мисля, че сте в положение да преценявате това, госпожо Ричардсън.

— А вие ли ще го прецените? Вие, който дори не сте го познавали?

Лорънс Читик се отдалечи от бюрото си и застана пред нея, но Стейси не помръдна от мястото си.

— Принуждавате ме да навлизам в области, в които предпочитам да не пристъпвам — каза той.

— Ако имате да ми кажете нещо, нека да го чуем!

— Някои от хората, които работят тук, мислят, че съпругът ви е бил изключително лабилен. Той страдаше от драстични промени в настроението.

— Абсурд.

Лорънс Читик отново се приближи до бюрото си, извади няколко листа от папката и й ги даде.

— Това са оплаквания от негови колеги. Има дори предположения, че Макс е бил наркоман.

— Я си го начукай!

Полковник Читик не беше подготвен за това, но бързо се овладя и рече:

— Мисля, че разговорът приключи.

— Наркоман, а? Разбира се, никога няма да разберем дали е било така, след като сте изгорили тялото му!

— Действахме съобразно документираното желание на съпруга ви.

— Не знам какво се е случило тук, но съпругът ми не се е самоубил. Той не употребяваше наркотици! Не изпадаше в депресии и никога не ви е упълномощавал да го кремирате! Мисля, че тук се потулва нещо голямо, и ще разбера защо го правите!

— Разбира се, имате право да предприемете каквито искате законови процедури за обезщетение. А сега… при мен е урната с праха. Ако желаете, може да я вземете, ако не — ще я изпратим на адреса, който оставите на секретарката ми.

Джоан тихо започна да плаче. Стейси я чу и се обърна към нея.

— Успокой се, миличка. Хайде да се махаме оттук. Тя помогна на зълва си да стане и двете тръгнаха към вратата.

— Госпожо Ричардсън — каза Читик. Стейси се обърна и го погледна гневно.

— Много е трудно да загубиш любим човек. Гневът е сянката, която винаги съпътства смъртта, и опечалените често изпитват желание да се съпротивляват.

— Още не сте видели нищо, полковник.

Двете стояха пред сграда номер 810. Студеният вятър развяваше дрехите им. Джоан още ридаеше, а Стейси кипеше от гняв. — Шибано копеле… За какъв се мисли? Макс бил наркоман. Често променял настроенията си. Той беше най-стабилният човек на света. Оглавяваше програмата по микробиология в университета. Получи тази длъжност именно защото беше спокоен и организиран. И умен. Трезвомислещ. Изобщо не беше някакъв смахнат учен. Джоан продължаваше да плаче, без да казва нищо.

— Миличка — добави Стейс, — знам, че си съкрушена. Аз също. Но тези хора лъжат и въпросът е защо. И защо са изгорили тялото му? Какво, по дяволите, се е случило тук?

Джоан вдигна глава. Лицето й беше обляно в сълзи. Стейси бръкна в чантата си, извади носна кърпа и й я даде.

— Искам да разбера какво става и може би ще се нуждая от помощта ти. Но как ще ми помогнеш, ако не се стегнеш?

Джоан избърса очи, подсмръкна и се изсекна.

— Как ще разбереш какво става? Те няма да ти кажат нищо.

— Не знам какви са военните лекари, но знам как мислят цивилните. Стандартната процедура след самоубийство е да се направи аутопсия на тялото. Предполагам, че същото се отнася и за военните бази. Ако поискам от полковник Читик копие от доклада от аутопсията, вероятно ще получа десет страници художествени измислици. Затова ще се добера до автентичния доклад.