Стивън Канел - Работилницата на дявола

— Макс е мъртъв!

— Какво?!

— Мъртъв е. Преди малко ми се обадиха. Не могли да те намерят, затова позвъниха на мен.

— Как е станало? — попита Стейси. Мислите й се объркаха. Догади й се.

— Те… Лекарят каза, че се бил застрелял!

— Какво?!

Главата на Стейси се замая. Тя погледна Уендъл Кини, който бе навел глава. Лицето на Арт Хикман беше безизразно, сякаш противоречивите чувства от новината не му позволяваха да реагира. Беше разперил ръце и бе притиснал длани в бюрото, все едно се опитваше да се изтласка и да избяга.

— Самоубийство? — попита Стейси и изпита смесица от чувства, твърде сложни, за да се опишат. Страх, недоумение, гняв… тъга. После се разплака.

Джоан я прегърна.

— Сигурна ли си? Да не би да е някаква ужасна дебелашка… шега?

— Обадих им се и говорих с полковник Лорънс Читик от Форт Детрик. Той каза, че… късно снощи Макс отишъл в задния двор на къщата си. Седнал на един кухненски стол, лапнал дулото и… — Джоан не можа да довърши изречението.

Уендъл Кини стана и сложи ръка на рамото на Стейси, после се обърна към колегите си и каза:

— Явно ще трябва да отложим изпита.

Те кимнаха. Лицата им бяха разтревожени. С изключение на Арт, всички обичаха Макс Ричардсън.

— Да отидем в кабинета ми — предложи Уендъл и поведе двете млади жени по коридора.

Беше четири следобед. Двете бяха в малкия апартамент на Стейси и Макс на Аламеда Булевард, близо до университета, който се намираше в района с най-висока престъпност в Лос Анджелис. Животът в този квартал беше пресметнат риск. Стените на жилището бяха украсени с модернистични произведения на Шагал и Пикасо. Репродукциите струваха само по четирийсет долара, но Макс ги бе сложил в скъпи рамки, за да създаде илюзията, че са оригинали. Бе казал на Стейси, че ако някога спечели Нобелова награда, със стоте хиляди долара ще си купи малка автентична картина. Двата им малки кабинета свидетелстваха за разликата в характерите им: неговият беше безупречно чист и подреден, а нейният — разхвърлян.

Накъдето и да погледнеше, тя виждаше мъртвия си съпруг, чуваше гласа му или си спомняше някой весел, радостен миг. Изи, керамичен миещ мечок, стоеше на лавицата във всекидневната. Макс го бе купил на Стейси, когато й писна от научната й разработка за новите разновидности на бяс при миещите мечки. „Глупава наука“ — бе казала тя. Изи седеше на задните си лапи и бе протегнал предните, сякаш молеше да го прегърнат. Макс го бе взел от една студентска разпродажба на непотребни вещи и го бе кръстил Изи на „Изследване на нарастващите случаи на бяс при миещите мечки в Охайо и Пенсилвания“ — отправната точка на научната й теза. Една вечер той сложи Изи на бюрото й и каза: „С «глупавата» си наука ти спасяваш това прелестно зверче. Не предавай миещия мечок.“

Стейси получи отличен за дисертацията си, в която описваше жизнеспособността на различните вируси, проникнали в миещите мечки, живеещи в природата. Изследването беше публикувано в списание „Науката за животните“. Стейси се зарадва, когато получи чека за петстотин долара, но в същото време се засрами от себе си. Макс имаше право. Никоя наука не е глупава, ако разширява хоризонтите или поставя нови въпроси. Всичко има стойност, ако се добави към информационния резерв.

— Той не се е самоубил — за трети път през последния час каза Стейси, сякаш това твърдение можеше да превърне всичко в лъжа.

— Но те казаха, че Макс се е застрелял…

— Не ми пука какво казват, Джоан — прекъсна я Стейси. — Макс не се е самоубил. Снощи говорих с него почти до един след полунощ. Той изобщо не беше отчаян!

Гневът я беше завладял напълно. Бяха й отнели любимия в някаква затънтена военна лаборатория в Мериланд и Стейси не можеше да се примири с този факт.

Уендъл седеше във всекидневната и гледаше двете разстроени жени. Джоан още ридаеше. Но след като плака един час, Стейси се предаде на вродения си инстинкт и се овладя. Сълзите отстъпиха място на гняв и упорита решителност. Уендъл не беше експерт по скръбта, но знаеше, че първата фаза е отрицанието. Настояванията на Стейси, че Макс не се е самоубил, звучаха като форма на отрицание, но той не беше сигурен как да я утеши.

— Виж какво, Стейси. Струва ми се, че трябва да помислим за…

— Той беше твой приятел, Уендъл — прекъсна го тя. Очите й блестяха от гняв. — Наистина ли вярваш, че си е пръснал черепа? Това са глупости! Може дори да не става дума за него. Да са се объркали. Искам да кажа, че след като главата му е отнесена, може да е някой друг.