Стивън Канел - Работилницата на дявола

— Да, докторе, разбирам.

— Ще бъде добре, ако приключим до обяд — рече доктор Къртни Смит.

Уендъл Кини леко се усмихна на Стейси.

Ако си вземеше този изпит, щеше да й остане само докторската теза, а повечето членове на комисията вече бяха прочели части от изследването й, озаглавено „Невротрансмисията на новите разновидности на вируса на беса при миещите мечки“, което обещаваше да бъде изключително произведение на науката.

— Е, да започваме — бодро каза Уендъл Кини.

— Бих искал да обясниш вероятната връзка между вирусите на херпеса и множествената склероза — каза доктор Хикман и приглади тънките си мустаци.

— Да — рече Стейси и се прокашля, за да спечели няколко секунди.

— Не бързай, Стейси. Обмисли внимателно отговора си — напомни й Уендъл.

— Да, благодаря, докторе… Според едно скорошно изследване седемдесет процента от пациентите с най-често срещаната форма на множествена склероза показват симптоми на активна инфекция с вирус номер седем на човешкия херпес.

— Изследване ли, госпожо Ричардсън? — прекъсна я Арт Хикман. — Какво изследване? На боксьорската техника в Калифорния? Нека да бъдем по-точни.

— Ами… Анализът беше публикуван в декемврийския брой на „Природа и медицина“. Изследването е извършено в Минесота и… е финансирано от „Рисърч Асошиътс“, правителствен фонд. Анотацията е от…

— Достатъчно — отново я прекъсна Хикман. — Говори по-конкретно. Продължавай.

— Да, докторе. Резултатите са използвани за изследването на патогени в мозъчната тъкан на болните от множествена склероза…

Докато спираше на паркинга, Джоан Ричардсън едва не блъсна полицая от охраната на университета.

Ченгето се приближи до страничното стъкло на червената й тойота и гневно се вторачи в нея. Джоан взимаше чантата си и бе навела глава, затова той потропа на прозореца и изръмжа:

— Едва не ме прегази!

Тя вдигна глава и той видя, че по лицето й се стичат сълзи.

— Къде е факултетът по биология? — изхлипа Джоан, когато смъкваше стъклото.

— Едва не ме удари — повтори ченгето, но гневът му намаля, когато видя хубавото двайсетгодишно момиче.

— Къде е? Трябва веднага да отида там.

— Първо вкарайте колата си в очертанията. После тръгнете по тази алея. Ще минете покрай зала „Спраг“ и ще завиете наляво. След три сгради ще видите факултета по биология. Голяма тухлена постройка.

Джоан паркира правилно, бързо слезе от тойотата, хукна по алеята и след няколко минути намери факултета. Фоайето беше пълно със стъклени витрини. Някои съдържаха награди на преподаватели, други — проекти на студенти. Жълтият линолеум на пода бе станал светлосив от дългогодишното търкане с лизол. Пред асансьорите имаше рецепция, където седеше един доцент.

— Трябва да отида в кабинета на доктор Къртни Смит — задъхано каза Джоан.

Той погледна обляното й в сълзи лице и рече:

— На третия етаж е, но не може да се качите там, защото има изпит.

— Трябва да говоря със снаха си Стейси Ричардсън. Важно е.

— Не може да прекъсвате изпита. Трябва да чакате тук.

— Колко ще продължи изпитът?

— Три-четири часа, може и по-дълго.

— Не мога да чакам.

Тя се обърна и хукна нагоре по стълбите.

Доцентът остави писмената работа, която преглеждаше, и се втурна след нея.

Джоан стигна до третия етаж и побягна по коридора. На никоя от вратите на кабинетите нямаше име. Доцентът я настигна и я сграбчи за ръката.

— Трябва да говоря със Стейси. Тя е в кабинета на доктор Смит — повтори Джоан.

— Казах ви, че не може да говорите с нея. Тя има изпит.

— Случаят е спешен! Съпругът й току-що се е самоубил.

Доктор Хорас Розентал бе изоставил любимите си вируси по растенията и зададе въпрос за вируса на имуно-дефицита, HIV.

— Кажи ни дефиниция за рецептора на хемокинеза, изразен в извлечените от мозъка клетки и Т-лимфоцитите като нов сърецептор на вируса на имунодефицита.

— Изолирани са варианти на HIV-1, които инфектират извлечените от мозъка CK4 позитивни клетки… — започна Стейси.

На вратата се потропа.

— Има изпит! — извика доктор Смит. — Продължавай, Стейси.

— Тези клетки са резистентни на… На вратата отново се потропа.

— По дяволите! — рече Къртни Смит, стана и отвори. — Казах, че имаме изпит!

— Случаят е спешен — каза доцентът и посочи разплаканото момиче до себе си. — Тя трябва да говори с госпожа Ричардсън.

Джоан влезе в кабинета. Беше спряла да плаче, но когато видя Стейси, отново започна да хлипа.