Стивън Канел - Работилницата на дявола

— Сър — рече полковник Читик, но Зол му направи знак да млъкне и гневно се вторачи в Стейси.

— Мозъчният ствол е бил унищожен — продължи Стейси. — Мозъчният ствол контролира дихателния рефлекс. Без него човек не може да диша. Не е възможно Макс да е вдишал кръвта в белите си дробове, след като е бил застрелян. Това е станало преди… Ето защо теорията ви за смъртта на Макс е лъжа.

В стаята настъпи продължително мълчание.

В очите на Зол се появи нещо ново — погледът на убиец, който някога беше характерната му черта като пилот във Виетнам. Един следобед през 1972 година той бе атакуван от седем китайски изтребителя „МИГ“. Младият лейтенант Джеймс Зол стана ас за по-малко от три минути. Той свали пет от вражеските изтребители, после катапултира, броени секунди преди надупченият му от куршуми „Интрудър“ да се вреже в шестия. След два часа го извадиха от океана. Колегите му направиха нещо, което почти никога не се случваше. Те промениха позивната му от „Трион“ на „Откачения ас“ и този прякор му остана през цялата кариера. А когато стана адмирал, другите го наричаха така зад гърба му.

— Какво по-точно искате да кажете? — след неколкоминутен размисъл попита Зол.

— Предполагам, че Макс е бил убит — отговори Стейси. — И мисля, че вие знаете защо.

Внезапно, държането на адмирала драстично се промени.

— С кого си мислиш, че говориш, да ти го начукам? — извика той, стана и се наведе над нея.

— Предполагам, че в дадените обстоятелства дори един адмирал може да си позволи каруцарски език.

— Имаш шибаната наглост да седиш тук и да твърдиш, че някой в тази база е убил мъжа ти. Хубаво, можеш да четеш доклади от аутопсии, но какво от това? Не можеш да кажеш без сянка на съмнение какво се е случило. Това е само твое мнение. Не можеш да твърдиш, че мъжът ти е бил убит!

— Мога, адмирале! И освен ако не смятате да направите същото и с мен — нещо, което властите в тази страна трудно ще преглътнат, тогава имате огромен проблем, защото аз няма да спра да ровя, докато не разбера защо Макс е бил убит.

Адмирал Зол я погледна така, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Имаш забележително въображение, сладурано.

— Не ме наричайте сладурана.

Стейси загуби чувство за предпазливост и кипна. Но това й подейства терапевтично — за пръв път от два дни усети, че възелът в стомаха й се отпуска.

— Нямаш представа какви проблеми мога да ти създам — изсъска Зол.

— Не ме разбрахте, адмирале. Аз ще създам проблеми на вас.

— Ние финансираме шибания университет, където правиш докторат. Всяка година програмата на Форт Детрик дава милиони за стипендии. Защо мислиш, че избрахме декана на факултета по микробиология да дойде тук? Ако продължаваш да се занимаваш с тази история, никога няма да вземеш доктората си. Лично аз ти го гарантирам!

— А на мен лично изобщо не ми пука — отговори Стейси, унищожавайки с едно-единствено категорично изречение четирите години на изтощително учене.

Адмирал Зол стана. Нещо се плисна в чорапа му.

— Какво е това, по дяволите? — попита той, протегна ръка под масата и докосна локвата урина.

— На ваше място не бих пипала това — каза Стейси. Зол дръпна мократа си ръка. Прозрението го осени и лицето му се зачерви от гняв. Той стана от стола, изтръска урината от пръстите и от обувката си и излезе. Докато вървеше, подметките му шляпаха. Полковник Читик и двамата капитани го последваха.

Стейси отново остана сама.

Седеше и чакаше, но никой не идваше. В главата й се въртяха ужасни фантазии. Щяха ли да я убият? Началникът на военната полиция може би също участваше в заговора. Сигурно щяха да се погрижат да изглежда така, сякаш се е побъркала от скръб от смъртта на Макс и също се е самоубила. Дали щяха да използват някакво биологично оръжие и после да кажат, че е влязла в силно заразна лаборатория? Или щяха да инсценират автомобилна катастрофа? Нямаше начин да разбере. Не й оставаше нищо друго освен да чака. Капнала от умора, Стейси отпусна глава на масата и заспа.

Събуди се, защото някой я разтърси за рамото. Стейси се изправи рязко и видя жена на средна възраст, облечена в цивилни дрехи.

— Чака ви кола — каза жената и я изведе от стаята.

Навън сенките се бяха удължили. Минаваше четири следобед. Стейси пресметна, че е седяла в стаята повече от шест часа.

Колата беше кафява военна лимузина, а шофьорът — жена в униформа. Стейси седна на задната седалка и колата се върна по същия път, по който тя бе дошла и спря до тротоара пред Милитари Авеню. Стейси слезе. Жената зад волана й даде някакъв плик и потегли обратно към базата.