Стивън Канел - Работилницата на дявола

И преди три дни Трой Лий Уилямс и Силвестър Суифт тайно бяха преместени тук.

— Никой не ми казва нищо. Мамка му! Оня рошавият ме пита дали не съм бил проклет евреин. Аз! Пита ме дали не съм бил някаква етническа грешка. Разгони ми фамилията… Ей, отговори ми! Чу ли? На тебе говоря!

Силвестър Суифт се опита да не му обръща внимание. И той се питаше защо са ги докарали тук. И той се притесняваше от звука на електрическите бормашини и триони, който се разнасяше зад стоманената врата. Един от военните полицаи му бе казал, че там е старата газова камера.

Според Силвестър последните десет дни наистина бяха странни — от пълния двудневен медицински преглед, който му направиха в Левънуърт, до полета с военния „C-141 Старлифтър“ без опознавателни знаци. Сложиха му белезници и го настаниха между двама въоръжени пазачи също без знаци за ранга и частта.

Седяха в задната част на огромния товарен самолет, сред кашони с медицински запаси, и летяха, без да спират, чак до една военна писта на юг от Уейко, Тексас. Там се качиха на малък хидроплан „Карибу“ и полетяха над планините. Минаваха през каньоните, за да не ги засече радарът, и накрая се приземиха край едно вулканично езеро. Силвестър слезе и красотата на планината го изуми. Борови гори ограждаха чистото синьо езеро, което беше около осем километра в диаметър. Очарованието се помрачаваше само от огромния сив бетонен затвор, извисяващ се застрашително досами водата, досущ трансилвански замък.

След като го приеха в затвора във Ванишинг Лейк, Силвестър отново бе прегледан изцяло. Взеха му кръв и проби от кожата. И точно тогава той се запозна със странния мършав лекар с рошава коса, който прегледа черното му като абанос тяло, търсейки физически дефекти. Прегледът вбеси Силвестър. Мършавият не беше във военна униформа, а с лабораторна престилка върху цивилните дрехи. Имаше проницателни зелени очи и беше на четирийсет и няколко години.

Мъжът не се представи, но зададе на Силвестър същите въпроси, каквито многократно му бяха задавали в Левънуърт. Има ли семейство и приятели? Какви са имената им? Познава ли родословието си?

— Нямам никого — нетърпеливо изръмжа той и изля расовата си омраза в порой от цветисти улични псувни.

Доктор Декстър Демил погледна папката в ръцете си — тя съдържаше пълната медицинска история на Силвестър Суифт.

— В досието ти пише, че излежаваш тригодишна присъда в Левънуърт без право на свиждания. Наистина ли нямаш приятели, Силвестър?

— Не — изръмжа Суифт. — Не ми трябват шибани приятели. Сам я карам.

След прегледа заведоха Силвестър в килията. Докато вървеше по коридора, той за пръв път чу гласа на Трой Лий Уилямс. И оттогава бе принуден да търпи бръщолевенето му и шума от непрекъснатия ремонт на газовата камера.

Бормашината спря да бръмчи и зад стоманената врата се разнесоха удари на чук.

— Какво мислиш, че строят онези скапаняци? — попита Трой Уилямс.

Доктор Демил знаеше, че е пред прага на исторически пробив във военната стратегия. Но въпреки чувството за предстояща победа, кошмарите му се засилиха. Това бяха видения за работата му с Карл Гайдушек в Нова Гвинея в началото на седемдесетте години. Сънищата винаги бяха черно-бели. Декстър и Карл брутално убиваха аборигенските жени, вместо героично да ги спасяват. После Демил отсичаше главите им, които се разцепваха като ананаси. Течната мозъчна тъкан се изсипваше на земята и той гледаше как мозъците им се изплискват в прахоляка. В продължение на месец Демил всяка нощ се събуждаше ужасен. Тялото му беше обляно в пот. Той беше убеден, че сънищата са злокобни предупреждения, изпратени от подсъзнанието му.

Но когато се замислеше за двамата мъже, които наскоро бяха докарани в затвора, съзнанието му претърпяваше драстични промени. Угризенията за съдбата им мигновено се изместваха от завладяващо вълнение от предстоящото откритие.

Той взе проби ДНК и изготви карти на генома на Трой Лий и на Силвестър. Протеиновите маркери бяха изключително точни и генетичните особености и дефекти в ДНК на двамата мъже се виждаха веднага.

Декстър знаеше, че адмирал Зол го смята за риск за сигурността. Безсънието и депресиите на Демил се влошаваха. Предната година бе направил два опита за самоубийство. Освен това изпадаше в необясними и неконтролируеми изблици на гняв и трошеше каквото му попадне в лабораторията. Поставиха му охрана — военни полицаи с изгладени униформи и средно ниво на интелигентност, които непрекъснато го наблюдаваха. Демил подозираше, че щом приключи с експериментите си върху хора, адмирал Зол няма да гръмне шампанско в негова чест, и надеждите му постепенно рухваха.