Стивън Канел - Работилницата на дявола

На лицето на Крис се изписа смесица от гняв и самопрезрение, а после изтерзаност. Кланси пое дълбоко дъх и продължи да го притиска.

— И така, този човек те е прибрал в дома си, но те е накарал да се трудиш, за да спечелиш любовта му. И ти никога не си се чувствал достатъчно добър за него.

Лицето на Крис почервеня от смущение. Той погледна Кланси, но не каза нищо. В погледа му се четеше зов за помощ.

— Виж какво, Крис. Знаеш ли защо умря Кениди? Тя умря, защото онези копелета във Форт Детрик правеха отрова. Ти отиде в Персийския залив, донесе я и отровата я уби. Не ти. Вината не е твоя, човече. Кениди не умря, защото ти не успя да направиш нищо. Нейната смърт не е доказателство за твоето безсилие. Ти нямаш нищо общо с това. Баща ти не е съумял да те приобщи и вината е негова. Той не е бил достатъчно умен, за да види какво притежава, или е бил твърде голям егоист, за да се интересува. Но ще ти кажа едно, Крис. Време е да разбереш кой си всъщност. Докато не проумееш това, няма да намериш покой. Не оставяй този миг да отлети. Може повече никога да не се доближиш до него.

Кланси видя, че е уцелил десятката. Приятелят му плачеше.

— Не съм психиатър, а само съсипан бивш боксьор, който не обича да вижда хора, спящи на улицата, но мога да ти помогна… Аз те обичам и ме е грижа за теб. Винаги е било така.

— Не мога да живея сам — дрезгаво каза Крис. Кланси хвана здравата му ръка, задържа я и рече:

— Че кой ти е казал, че си сам? Виж, аз съм тук.

Минаха две седмици, но Стейси още отказваше да види Крис. Той непрекъснато разпитваше медицинския персонал за нея и научи, че е преместена от Центъра по изгаряния в друга клиника във Вашингтон.

Крис отказваше да говори пред медиите и това го направи още по-желан за тях.

Те постоянно стояха пред болницата и когато седмица по-късно го преместиха в хотел, отидоха да го дебнат там.

Той даде показания пред ФБР и се съгласи да свидетелства пред сенатската комисия, извършваща разследването. По телевизионните новини съобщиха, че адмирал Зол е под домашен арест във Форт Детрик, а полковник Лорънс Читик се е съгласил да свидетелства срещу него в замяна на имунитет срещу подвеждане под съдебна отговорност. Уендъл Кини се бе самоубил, взимайки свръхдоза ксанакс.

От Конгреса и Белия дом зададоха много въпроси за съдържанието на Белия влак и нещо по-важно — за онова, което се е извършвало във Форт Детрик. Медиите в национален мащаб постепенно започнаха да разкриват истината за Дяволската работилница.

Крис редовно ходеше в болницата, за да сменят превръзката му, и свикна много ловко да се изплъзва от журналистите. Деветмилиметровият куршум беше раздробил рамото му и специалистите от „Уолтър Рийд“ му казаха, че никога няма да може да си служи пълноценно с дясната ръка. Назначиха му терапия, но той не посещаваше процедурите.

Дните се превърнаха в седмици. Един ден еднообразието на оздравителния период беше нарушено от плешив психиатър, също лекуващ се алкохолик, когото Кланси му бе препоръчал. Човекът дойде и изслуша Крис, който се опита да разгадае чувствата си към себе си, баща си и смъртта на дъщеря си. След втората седмица Крис вече не можеше да понася оплакванията си за детството си — сега му звучаха като хленчене. Но имаше чувството, че е разбрал какво се е случило с него и защо е преживял криза. Крис мислеше, че лечението ще подейства с течение на времето, но му беше необходима помощта на Стейси. А и той отчаяно искаше да й помогне. Но тя не желаеше да го види. Всъщност дори се криеше. Крис копнееше да я види, но Стейси бе изчезнала.

Един следобед той се обади на Карл Брил, агента на ФБР, който бе взел показанията му след инцидента с Белия влак, и му остави съобщение, че си е спомнил още нещо.

Само след час на вратата на хотелската стая се потропа и на прага застана Брил и първите му думи бяха:

— Имал си да ни кажеш още нещо.

— Да. Влез — отговори Крис.

Брил седна и го загледа очаквателно. Крис не знаеше как да започне.

— Как е рамото? — попита Брил, за да наруши тишината.

— Вече няма да мога да хвърлям топката.

— И какво от това? Онези дни отдавна минаха. Е, какво има?

— Мисля, че… си спомням нещо. Трябва да говоря със Стейси Ричардсън. Нещо се върти в подсъзнанието ми. Мисля, че тя ще ми помогне да го изясня.

— Глупости — отсече Брил.

— Искам да знам къде е тя, Карл.

— Последния път, когато погледнах значката си, там пишеше Федерално бюро за разследване, а не „Бюро за намиране на мацки за инвалиди“.