Стивън Канел - Работилницата на дявола

Кланси спря само още веднъж, за да види снимките на странния Бял влак и да чуе неясното изявление на майор Ейдриън Флин.

Излезе от сградата на летището, взе такси и каза на шофьора да го закара в болница „Уолтър Рийд“. В района около болницата сякаш се провеждаше демонстрация. Навсякъде имаше новинарски микробуси. Улиците бяха пълни със зяпачи и полицаи, макар да се изливаше пороен дъжд. Кланси плати на шофьора и започна да си пробива път през тълпата. Най-сетне, мокър до кости, успя да стигне до входа на болницата, където го спря охраната.

— Съжалявам, но не може да влезете без пропуск — каза ченгето.

— Надявам се, че съм в списъка ви. Казвам се Кланси Блек, съветникът на Крис Кънингам.

Полицаят прегледа списъка и намери името му.

— Качете се на последния етаж.

На последния етаж на болницата цареше още по-голяма суматоха. Коридорът беше претъпкан с репортери, а на пода като спагети се виеха кабели.

Кланси си проправи път през новинарските екипи и стигна до врата, охранявана от друго ченге.

— Казвам се Кланси Блек. В списъка съм.

— Да. Добре — рече полицаят, погледна в списъка и му направи знак да влезе.

Крис лежеше на болничното легло в отсрещния край на стаята. Цялата му дясна страна беше превързана. От тялото му като пиявици висяха тръбичките на системата за интравенозно лечение.

Телевизорът работеше. Звукът беше намален. Крис се обърна и махна на Кланси.

— От онова, което видях по телевизията, си се справил добре — каза Черната атака. — Не е зле за човек, завършил Мисията ми.

— Искам да изляза оттук, Кланси. Искам да видя Стейси. По новините казаха, че е в Центъра по изгаряния във Вашингтон. Загубила е ръката си и състоянието й е критично. Тя не може да умре, човече… Трябва да остане жива.

— Доколкото виждам, не можеш да отидеш никъде, особено с тези тръбички и системи.

По телевизията предаваха кадри от мачовете на Крис, сетне излъчиха снимки от награждаването му със Сребърна звезда. Последва интервю с баща му.

— Разбрах, че президентът възнамерява да награди сина ви с медал „Свобода“. Това е най-високото отличие, което може да получи едно цивилно лице.

Гласът на Ричард Кънингам беше едва доловим.

— Синът ми е герой. Винаги е бил герой. И на футболното игрище, и в Персийския залив. Затова не съм изненадан, че е рискувал живота си, за да спаси други хора.

Крис извърна глава от екрана и Кланси видя, че очите на приятеля му са пълни със сълзи.

— Какво има? Защо плачеш?

— Не мога да го направя отново, Кланси. Пак ще започна да скитам и да пия.

Кланси не беше психолог, но психологията беше неговата стихия. Той умееше да разбира и да изслушва хора, изпаднали в криза. Винаги бе подозирал, че нещо във взаимоотношенията между Крис и баща му не е наред. Знаеше, че майката на Крис е починала млада и че баща му е типичен американец от Мичиган. Крис не бе споменавал нищо повече — явно не искаше да говори за баща си. Винаги, когато се повдигнеше този въпрос, Крис ставаше нервен и сменяше темата. Кланси подозираше, че алкохолизмът му е причинен от нещо по-дълбоко от трагичната смърт на дъщеря му и загубата й е била само поводът. Кланси се поколеба за миг, после каза:

— Помниш ли, когато дойде при мен и повърна на пода във фоайето? Подслоних те и ти казах, че ме е грижа какво става с теб. Спомняш ли си какво каза тогава?

Крис не отговори.

— Каза ми, че никой не те иска и на никого не му пука за теб.

— Бях пиян — рече Крис, но очите му още бяха насълзени.

Той взе дистанционното управление на телевизора и гневно изключи звука, за да не слуша славните спомени на баща си. В долната част на екрана се появи надпис:

БАЩАТА НА ГЕРОЯ

— Тогава ти ми каза и друго — продължи Кланси. — Каза: „Нямам си никого.“ Спомняш ли си?

Крис пак не отговори. Само гледаше екрана, от който баща му с гордост говореше за него.

— Щом си нямаш никого, тогава кой е този тип, който се хвали с теб?

— Той е моят… — Крис млъкна, после добави. — Той се съгласи да…

Крис отново млъкна и сякаш се пренесе някъде далеч.

Кланси се запита дали да не рискува и да не се опита да отгатне. Знаеше, че хората в състоянието на Крис може лесно да се разстроят и да изпаднат в депресия, но от друга страна, периодите на силни емоционални кризи бяха времето, когато човек беше най-податлив на предложения и най-склонен да се справи с истинските си демони.

Така че Кланси реши да хвърли бомбата.

— Осиновен ли си, човече? За това ли става дума? Опитваш се да накараш баща ти да те приеме? Ето защо имаш големи постижения — типичен американец като баща си и герой от войната в Персийския залив? За да може той най-после да те приеме и да те обикне? През целия си живот ли си се чувствал като боклук и захвърлено дете, което никой не иска?