Дан Симънс - Петата купа

Холмс се усмихна напрегнато.

— Открих, господин Джеймс — рече той, навеждайки се напред, — че не съм реална личност. Аз съм… как би се изразил човек на литературата като вас? Аз съм, както неоспоримо сочат доказателствата, литературна конструкция. Творение на някой опръскан с мастило драскач. Обикновен литературен герой.

Хенри Джеймс беше убеден, че си има работа с луд човек. Нещо бе тласнало лицето Шерлок Холмс — ако това наистина беше онзи Шерлок Холмс, когото бе срещнал четири години по-рано на градинското парти на госпожа О’Конър — отвъд границите на здравия разум.

Но трябваше да признае истината, колкото и скандална да бе тя: Джеймс беше очарован от заблудата на Холмс, че е литературен герой, и искаше да научи повече за нея. Хрумна му, че някой ден от това може да излезе страхотен разказ — чийто главен герой може би ще бъде прочут писател, който също е започнал да вярва, че е един от собствените си герои.

Холмс беше поръчал коняк — лош избор, помисли си Джеймс, след шампанското и късната вечеря — но сега и двамата мъже отпиваха от чашите си, докато писателят обмисляше как да зададе въпросите си. Внезапно на покритата тераса на кафенето, намираща се от другата страна на дансинга, до който седяха те, настъпи шумна суматоха. Десетки хора наскачаха на крака; мъжете се покланяха; неколцина ръкопляскаха.

— Това е кралят на Бохемия — рече Холмс.

Хенри Джеймс се зачуди дали да не се съгласи с лудия, който седеше срещу него, но после реши да не го прави.

— Не съществува крал на Бохемия, господин Холмс — произнесе той с равен тон. — Това е Уелският принц. Чух, че вечеря тук от време на време.

Холмс, който вече не обръщаше никакво внимание на кралската особа в другия край на пълната зала, отпи от коняка си.

— Като че ли наистина не сте чели хрониките на Уотсън, публикувани в „Странд“, господин Джеймс.

Преди Джеймс да успее да отговори, Холмс продължи:

— Един от първите му публикувани разкази за нашите приключения — ако Джон Уотсън наистина е хроникьор и автор на тези приключения — беше озаглавен „Скандал в Бохемия“ и разказваше за един неделикатен случай — бивша примадона на Императорската Варшавска опера използва някаква снимка, за да изнуди прочут член на известно кралско семейство с неговите… романтични прегрешения. Уотсън, както винаги дискретен, измисли „краля на Бохемия“ в несръчен опит да прикрие истинската самоличност на кралската особа, която, разбира се, беше точно нашият Уелски принц. Всъщност този „скандал“ бе вторият път, когато измъквах принца от затруднение. Първия път ставаше въпрос за потенциален скандал, свързан с дълг при игра на карти. — Холмс се усмихна над ръба на чашата. — Естествено, не съществува и никаква Императорска Варшавска опера. Уотсън просто добросъвестно се опитваше да прикрие Парижката опера.

— Вие компенсирате опитите на доктор Уотсън да бъде дискретен с изумителна недискретност — промърмори Джеймс.

— Аз съм мъртъв — каза Шерлок Холмс. — За един мъртвец полза от дискретността няма.

Джеймс извърна глава към Уелския принц, който беше заобиколен от раболепни контета, неспиращи да се смеят и да се кланят.

— Тъй като нито съм чел, нито съм чувал историята… хрониката… на този „Скандал в Бохемия“ — рече тихо той, — мога само да предполагам, че вие сте успели да отнемете уличаващата фотография на принца от изнудващата го авантюристка.

— Успях… и то по изключително хитроумен начин — отвърна Холмс и се изсмя гръмко. Сред всеобщата глъч в пълния ресторант като че ли никой не го чу. — А след това жената успя да ми я отнеме, като остави на нейно място свой портрет в рамка.

— С други думи, сте се провалили — рече Джеймс.

— Провалих се — призна Шерлок Холмс. — Напълно. Безславно. Той отпи глътка от коняка си. — В цялата ми кариера само шепа мъже са успявали да ме надхитрят, господин Джеймс. Но никога преди и след това не съм бил надхитрян от… жена .

Джеймс забеляза, че Холмс произнесе последната дума с глас, натежал от презрение.

— Това има ли общо със скорошното ви откритие, че не сте реална личност, господин Холмс?

Високият мъж, който седеше на масата срещу Джеймс, потърка брадичката си.

— Предполагам, че всъщност трябва да ви помоля да се обръщате към мен с името „Сигерсон“, но тази вечер ми е все едно. Не, господин Джеймс, старият случай с Уелския принц и неговата бивша любовница — нека гние в мир — няма нищо общо с причините, които ме накараха да осъзная, че не съм, както казахте по-рано, „реален“. Искате ли да чуете тези причини?