Дан Симънс: Петата купа

— Значи умишлено сте излъгали приятеля си за този… този „Наполеон на престъпния свят“… само за да може доктор Уотсън да повтори всичките ви измислици пред пресата? — попита Джеймс с надеждата, че студенината в гласа му ще достигне до Холмс.

— О, да — отвърна Холмс с лека усмивка. — Абсолютно.

Известно време Джеймс седя мълчаливо. Най-накрая рече:

— Ами, ако бяха призовали доктор Уотсън да даде показания под клетва… ако, примерно, бяха започнали разследване на смъртта ви?

— О, всякакви разследвания досега щяха да са приключили — каза Холмс. — Все пак от случката при водопада Райхенбах са минали две години.

— И въпреки това… — започна Джеймс.

— Уотсън нямаше да лъжесвидетелства при такива показания прекъсна го Холмс, като този път в гласа му прозвуча леко раздразнение, — защото той искрено вярва, че Мориарти е, както подробно му обясних, „Наполеон на престъпния свят“. И също толкова искрено вярва, че съм загинал заедно с него при падането във водопада Райхенбах в Швейцария.

Джеймс примигна няколко пъти, въпреки всичките си усилия да сдържи реакцията си на тези думи.

— И не изпитвате никакви угризения, че сте излъгали най-добрия си приятел? В пресата съобщиха, че съпругата на доктор Уотсън е починала в периода след вашето… изчезване. Значи сега горкият човек жалее загубата както на съпругата си, така и на най-добрия си приятел.

Холмс хапна още малко плодове.

— Не само го излъгах, господин Джеймс. Поведох Уотсън на весело преследване — по следите на митичния Мориарти, нали разбирате — из Англия и Европа, което приключи с прословутото падане във водопада, където нито моето тяло, нито това на професор Мориарти някога ще бъдат открити.

— Постъпили сте отвратително — каза Джеймс.

— Постъпих както беше необходимо — отвърна Холмс, без да показва раздразнение или да набляга на думата. — Разбирате ли, трябваше да изчезна напълно. Да изчезна без следа, по начин, който би убедил масите — или поне онази малка част от тях, която проявяваше интерес към скромните ми приключения — че съм мъртъв. Оплакваха ли кончината ми в Лондон, след като научиха новината?

Думите му накараха Джеймс да примигне; той беше сигурен, че Холмс се шегува, докато не видя сериозното изражение на лицето му.

— Да — отвърна най-после той. — Поне така чух.

Холмс чакаше. Накрая рече:

— Историята на Уотсън за Райхенбах, онзи негов разказ, наречен „Последен случай“, се появи в списание „Странд“ само преди три месеца — през декември, деветдесет и втора. А мен ме интересува как реагираха при появата на новината две години по-рано.

Джеймс потисна въздишката си.

— Не чета „Странд“ — сподели той. — Но ми казаха, че както когато за пръв път са научили новината за смъртта ви, така и през тази зима, след появата на разказа на доктор Уотсън, младите мъже в Лондон са носели черни нашивки на ръкавите.

Джеймс наистина никога не би се зачел в евтините романчета, инцидентните научни статии и светската хроника, които се публикуваха на страниците на „Странд“. Но по-младите му приятели — Едмънд Гос и Джонатан Стърджис — ги четяха. И двамата бяха носили месеци наред черни нашивки на ръкавите си, жалеейки предполагаемата смърт на Холмс. Самият Джеймс намираше това за абсурдно.

Шерлок Холмс се усмихваше, дояждайки последните остатъци от шоколадовия си мус.

Хенри Джеймс, все още ужасен от мисълта, че ако позволи на Холмс да води разговора, той отново ще го насочи към съдържанието на кутийката за енфие в джоба му, каза:

— Но защо пуснахте този лъжлив слух? Защо подведохте добрия си приятел доктор Уотсън и хилядите си верни почитатели, щом не съществува никаква мащабна престъпна конспирация — щом не ви преследва никакъв Наполеон на престъпния свят? Какъв е мотивът ви? Обикновена извратеност?

Холмс остави лъжичката си на масата и впери поглед в писателя.

— Иска ми се да беше толкова просто, господин Джеймс. Не, реших, че трябва да изфабрикувам собствената си смърт и да изчезна съвсем, защото открих чрез собствените си логически разсъждения… чрез индуктивните и дедуктивните методи, които ме превърнаха в най-прочутия детектив-консултант в света… един толкова ужасяващ факт, че не само животът ми се промени необратимо, но и стигнах до онова място край Пон Ньоф, готов да сложа край на всичко.

— Какъв ще да е този единствен факт, който… — започна Хенри Джеймс, но бързо млъкна. Подобен въпрос щеше да е върховна проява на нахалство и лоши маниери.