Дан Симънс - Петата купа

— Снощи казахте, че е някакъв обикновен прислужник — рече Джеймс, навеждайки отново поглед към йероглифите в книгата, която лежеше в скута му. Беше твърде разстроен, за да чете, което му се случваше твърде рядко.

— Обикновен прислужник, който е бил в доста близки отношения с вашата лейди Улзли — отбеляза Холмс.

Джеймс едва не изпусна книгата си.

— Един от прислужниците на лорд и лейди Улзли е бил отговорен за кражбите на бижута! — извика той. — Невъзможно. Абсурд!

— Съвсем не — отвърна Холмс. — Лорд Улзли ми плати, за да разкрия поредица от престъпления, извършени в красивите извънградски къщи на приятелите му, но не беше необходимо да идва при мен. И един средно компетентен селски полицай щеше да успее да разкрие това обикновено престъпление. Само часове, след като се захванах със случая, вече знаех кой е извършителят — или бях стеснил кръга заподозрени до съвсем малка групичка, която включваше очевидния виновник. Разбирате ли, кражбите бяха започнали в различни благороднически английски имения в Ирландия. Всъщност във всички големи имения, с изключение на дома на лорд Улзли и на неколцина английски аристократи, които бяха изгубили благоволението на лорд и лейди Улзли.

Хенри Джеймс се накани отново да възрази — както заради някои свои лични съображения, така и поради определени логически несъответствия — но не успя да намери подходящите думи.

— Главатарят на крадците се казваше Гърмонд — продължи Холмс. — Робърт Джейкъб Гърмонд. Застаряващ капрал, който е служил като ординарец и дори камериер на генерала — на лорд Улзли — в различни военни кампании, както и в ирландските военни лагери, и в имението на лорд Улзли на този зелен остров. Човек би казал, че капрал Гърмонд не прилича на крадец на бижута — той има издължена физиономия, която напомня муцуната на басет, и също такива блестящи, тъжни и нежни очи — но ако прегледа регистрите на кражбите, които са били извършени през годините в гарнизоните под командването на лорд Улзли в Ирландия, както и в домовете на приятелите на лорда в Ирландия, а след това и в Англия, по време на многобройните му посещения заедно с лейди Улзли у дома, самоличността на мозъка — макар че според мен е твърде пресилено да го наричам така — зад този обръч от крадци на бижута веднага става очевидна дори и за онези, които нямат дедуктивен ум. В момента, в който двамата с вас се срещнахме на градинското парти, господин Джеймс, аз тайно наблюдавах как капрал Гърмонд извършва поредната кражба. Действаше изключително ловко.

Джеймс почувства как се изчервява. През годините беше опознал неколцина от прислужниците на лорд и лейди Улзли — повечето от които бяха бивши войници, служили при генерала — но Гърмонд бе назначен за негов личен прислужник по време на единственото засега посещение на Джеймс в имението на лорд Улзли в Ирландия. Джеймс бе изпитвал странна… привързаност… към говорещия с тих глас камериер с тъжни очи.

Джеймс изобщо не бе доволен, че двамата с Холмс трябваше да делят една каюта на борда на „Париж“, въпреки че тя беше първа класа и задоволяваше всичките им нужди. Холмс му беше обяснил, че са пристигнали малко преди отплаването на кораба и само отказването от една предварителна резервация им е позволило да си вземат тази двуместна каюта.

— Или може би — беше добавил той, — бихте предпочели да пътувате в трета класа… което, както знам от предишен опит, си има своето особено очарование.

— Не желая да пътувам с този кораб… с който и да е кораб… въобще — беше отговорът на Джеймс.

Но с изключение на часовете, в които спяха, двамата рядко се виждаха. Холмс никога не слизаше за закуска, рядко го виждаха да опитва от доста добрата petit déjeuner 9 9 Закуска (фр.) — Б.пр. в сутрешната зала за хранене, никога не го зърваха на обяд и само понякога заемаше определеното си място на капитанската маса, където всяка вечер, облечен в черен смокинг и вратовръзка, Джеймс се опитваше да води разговор с френски аристократи, немски предприемачи, белобрадия капитан на кораба (който като че ли се интересуваше най-вече от храната си) и единствената англичанка на масата — една почти изкуфяла вдовица, която настояваше да го нарича „господин Джейн“.

Джеймс прекарваше колкото се може повече от времето си или в разглеждане на скромната корабна библиотека — в която нямаше нито една от книгите му, дори в превод — или в разходки по не чак толкова просторната палуба, или в слушане на някой импровизиран рецитал на пиано или малките концерти, организирани за развлечение на пътниците.