Дан Симънс - Петата купа

— Не… беше… убийство — заяви Джеймс, заклевайки се мислено, че това ще е последният път, когато го казва. — Клоувър бе една от първите — дори, осмелявам се да заявя, най-добрата — американска жена-фотограф за времето си. Фотографиите ѝ бяха божествени. Неземни. Но точно тази неземност засилваше допълнително вродената ѝ склонност към меланхолия. Точно в онзи зимен ден тази склонност сигурно е надделяла и Клоувър е изпила леснодостъпните химикали от фотографската ѝ лаборатория — смес, която сигурно е знаела, че съдържа арсеник.

— И кой ѝ е дал точно тези химикали за проявяване на снимки? — попита Холмс.

— Предполагам, че сама си ги е купила — сопна му се Джеймс. — Ако отново хвърляте някаква сянка за вина върху моя добър и честен приятел Хенри Адамс…

Холмс вдигна облечената си в ръкавица ръка.

— Съвсем не. Случайно ми е известно, че един непознат е снабдявал госпожа Адамс с тези химикали. Братът на една нейна „приятелка“, някоя си госпожица Ребека Лорн, с която госпожа Адамс съвсем случайно се запознала във Вашингтон. Според полицейските доклади и материалите в пресата, които Нед Хупър ми даде преди две години, тази приятелка, госпожица Лорн, се е намирала там и е чакала Хенри Адамс да се върне от посещението си при зъболекаря. Госпожица Лорн казала на господин Адамс, че се отбила да види госпожа Адамс, и го попитала дали съпругата му ще я приеме. Господин Адамс отвърнал, че ще изтича на горния етаж, за да попита жена си дали приема гости, и тогава открил тялото ѝ на пода.

— Като че ли отново намеквате… — започна Джеймс, сбърчвайки вежди по най-застрашителния начин, който успя да сътвори. Обикновено по-меката версия на това смръщване успяваше да затвори устата и на най-самонадеяните или нахални събеседници. Но тази вечер не успя да го стори с Холмс.

— Нищо не намеквам — рече той. — Просто ви обяснявам защо ние двамата трябва да хванем ранния експрес до Марсилия в седем без четвърт сутринта и утре вечер да сме на борда на парахода за Ню Йорк.

— Няма никаква сила, способ, шантаж, стимул или какъвто и да е друг начин за убеждаване — в този живот или каквито и да е други негови вариации — който ще ви помогне да ме убедите да пътувам утре с вас до Марсилия, камо ли след това до Америка, господин Шерлок Холмс — каза Хенри Джеймс.

Двамата мъже бяха сами в купето на вагона първа класа на експресния влак за Марсилия, което донякъде поуспокои Хенри Джеймс и през първите три часа от пътуването никой от двамата не заговори. Джеймс се преструваше, че чете роман. Холмс се беше скрил зад един вестник „Таймс“.

Внезапно, без никакво предупреждение или встъпление, Холмс свали вестника и каза:

— И тогава имахте брада.

Джеймс вдигна глава и се вторачи в него.

— Моля? — Все някой ден щеше да свикне с внезапните смени на темата или коментарите, които изникваха от нищото, но не и днес. Не още.

— Преди четири години — каза Холмс. — Когато ни представиха на градинското парти на госпожа Т. П. О’Конър. И тогава си бяхте пуснали дълга брада.

Джеймс не отвърна нищо. Носеше брада от Гражданската война.

— Отчасти заради нея ви разпознах в тъмното край Сена — каза Холмс и се върна към вестника си.

Най-накрая Джеймс откри начин да подразни своя дразнещ спътник и каза:

— Човек би си помислил, че най-прочутият частен детектив в света ще разчита на повече отличителни белези за разпознаване на човек от една обикновена брада.

Холмс се засмя.

— Разбира се! Интересуват ме характерните черти на лицето на човека, не лицевото окосмяване. Аз лично съм нещо като експерт по ушите.

— Дори не си спомняте, че сме се запознавали — каза Джеймс, игнорирайки абсурдния коментар за ушите.

— Не е вярно, сър — засмя се Холмс. — Спомням си, че когато узнах, че на градинското парти ще присъства и американецът господин Джеймс, се надявах да видя брат ви, психолога, с когото исках да обсъдя някои теми.

— През осемдесет и осма Уилям още не беше публикувал своите „Принципи на психологията“ — измърмори Джеймс. — Беше — във всяко отношение — непознат на света. Как е възможно да сте знаели, че искате да разговаряте с него? Паметта ви подвежда, господин Холмс.

— Ни най-малко — подсмихна се детективът. — Мои приятели от Америка — приятели, които донякъде споделят ексцентричното ми призвание — ми изпратиха копия от различни разработки по психология на по-големия ви брат години преди да се появи книгата му. Но основната причина, която отвлече вниманието ми от вас, беше, че точно в онзи момент наблюдавах как моят заподозрян — крадец на бижута — си упражнява занаята. Заловихме го, както би казал Уотсън, с червено по ръцете. Макар че трябва да призная, че така и не разбрах откъде идва тази глупава фраза — „с червено по ръцете“ 8 8 Буквалното значение на идиом със смисъл, че някой е хванат на местопрестъплението ( to be caught red-handed ). — Б.пр. .