Чарлс Къминг - По-студената война

- Нина? - каза той по станцията.

- Нищо - отвърна незабавно тя.

Кел вече виждаше по цялата дължина на рампата и част от вътрешността на кораба. Срещна погледа на Дани. От Клекнър все така нямаше и следа. Нима го бяха изпуснали? Вече пет минути се нижеше върволицата от пътници, горе на палубата продължаваха да се редят на опашка още.

- Каръл?

- Ехо!

- Минасян?

- Тук е още. Ще ви уведомя, ако има промяна.

Гласът й звучеше, сякаш бе променила позицията си, за да застане директно зад гърба на Минасян. Връзката не беше толкова ясна.

- Има ли слушалка в ухото? Разговаря ли с някого? По телефон?

- Не. Просто стои. Невъзмутим като паметник на Ленин.

Внезапно корабната сирена изсвири продължително. Нито пътниците, нито посрещачите, скупчени на кея, реагираха по някакъв начин. Кел запали цигара и огледа района. Очите му обходиха кея, палубите, пешеходния мост над главата му, където ясно различи Джавед, застанал до една скулптура на майка с дете, с насочен бинокъл.

Сирената отново изсвири. Групичката пред него избухна в смях, американски туристи изразяваха радостта си, че отново са „на твърда земя“; от количката на един от уличните търговци до носа на Кел достигна аромат на какао и печени бадеми. В този момент чу в ухото си гласа на Дани, толкова внезапен и развълнуван, че се завъртя на 180 градуса.

- Рампата!

Кел погледна нагоре към кораба. Райън Клекнър се виждаше ясно, беше на не повече от двайсетина метра и пристъпваше бавно по рампата. Зад себе си влачеше тежък куфар и поглеждаше нагоре към зданието на терминала; на Кел му заприлича на ученик, пристигнал в пансиона за откриване на учебната година.

Той се обърна с гръб - не искаше Клекнър да види лицето му - и даде командата:

- Абакус се появи - каза той. - Обезвредете Минасян.

С паспорт, издаден във Френска Канада на името на Ерик Кок, Себастиан Гашон взе редовния полет от Париж за Истанбул в ранните часове на 5 май, неделя. През нощта бе пристигнал в Париж от Кампала, където беше на почивка с приятелката си.

Гашон никога преди не бе посещавал Истанбул, не говореше и турски. Изчака реда си за такси и подаде на шофьора лист хартия, на който бе записан адресът на бутик за облекло в „Еникьой“. След час Гашон вече беше пред вилата на Уолинджър, влачейки куфара на колелца зад себе си, за да направи предварителен оглед на имота. Една-единствена предна врата. Без странични изходи. Възможност за достъп откъм морето.

Целта си беше у дома. Гашон я наблюдава известно време как минаваше от стая в стая, от етаж на етаж - млада жена, отговаряща на описанието, изпратено му от Киев. Охрана не се виждаше, в сградата нямаше външни лица. Можеше да свърши работата още сега, в този момент. Да остави куфара на улицата, да позвъни на вратата, да извърши удара, после да си тръгне незабелязан. Но Гашон имаше ясни заповеди, които бе длъжен да спазва.

Той продължи да крачи по улицата към близкия крайбрежен булевард, откъдето взе ново такси. Извика на екрана на телефона си името на хотела в „Галата“ и го показа на шофьора. Шофьорът се загледа в екрана, но не реагира. Гашон се зачуди дали човекът е неграмотен или просто мързелив. След няколко секунди шофьорът кимна и подкара на юг, към „Бейоглу“.

В колата беше горещо. Гашон свали сакото си, извади от куфара бутилка вода и отпи няколко глътки. После написа с телефона съобщение на английски език и го изпрати на номера, който му бяха дали за целта.

Пристигнахме. Сестра ти е у дома.

Александър Минасян отговори след по-малко от минута.

Благодаря. Моля да ни изчакате. Все още разглеждаме албумите. Радвам се, че сте пристигнали благополучно.

За трийсет секунди Харолд пристигна при Кел, за още десет се озова в подножието на рампата. Кел се обърна и видя как Дани се отдели от тълпата и по едно външно стълбище тръгна към салона за пристигащи. Каръл потвърди, че Минасян все още се мотаел край гишето за информация. Кел бе принуден да разчита на преценката й. Ако мъжът, когото бе посочила като Минасян, се окажеше редови одесчанин, щяха здравата да закъсат. А ако истинският Минасян в този момент слизаше от черен мерцедес, заобиколен от трима яки агенти на СВР, които да грабнат Абакус от паспортния контрол и да го откарат направо на летището, с тях беше свършено.

- Изтървах го.

Беше Харолд. Клекнър бе минал твърде далече, за да се пресегне и да го „боядиса“. С наведена ниско глава и поглед, вперен в земята, американецът крачеше напред, по оградения с въжета коридор, към приземния етаж на терминала. От посрещачи нямаше и следа. Не се виждаше никой, който да се готви да дръпне Клекнър от опашката слизащи пътници и да го отведе встрани. Всичко изглеждаше прекалено лесно.