Бари Айслър - Алгоритъм

Едва не се разсмя при тази мисъл. Макар да беше бесен, трябваше да признае на Алекс, че бе показал малко смелост. Поне се беше съпротивлявал. И се бе опитал да използва пистолета, макар че Бен го видя да го търси и успя лесно да го спре.

След пет шева и два ибупрофена си тръгна от болницата и прибра колата си от мястото, където я беше паркирал снощи. Почуди се какво му се прави. Нямаше нови заповеди, а и след Истанбул не ги очакваше най-малкото поне още две седмици. Можеше да иде в Браг, да използва стрелбището, да не сваля гарда. Или да хване самолета до Кабо за няколко дни. Да, Кабо, да се погмурка малко, да се попече на плажа. Щеше да е най-добре.

Щеше да се отбие на юг по пътя. Да види дали не може да открие волвото. Не заради Алекс — майната му! За да задоволи собственото си любопитство, така де.

След четирийсет минути обикаляше по смълчаните утринни улици на Ладера. Отне му доста време, докато открие колата — сребристо „Волво S80“. Беше паркирана на хитро място, Дос Лома Виста Драйв, само на седемстотин метра от къщата на Алекс напряко, но на няколко километра с кола. Пичът явно бе разполагал с топографска карта и е бил наясно, че с очилата за нощно виждане лесно ще пробяга краткото разстояние до къщата на Алекс, като мине през дворовете. Затова беше оставил колата на място, където, дори и някой да тръгне да я търси, няма да се сети веднага да погледне.

Когато видя как светлините на волвото присветнаха в отговор на дистанционното, паркира и слезе. „Дос Лома Виста“ беше гъсто залесена сляпа улица. Нямаше никого наоколо. Нямаше кой да го види.

Провери отдолу волвото за взривно устройство. Беше чиста. После огледа една от задните врати. Ако някой бе заредил колата, взривното устройство най-вероятно беше при вратата на шофьора, но вече веднъж го бяха надхитрили и нямаше да им позволи да го сторят отново. Задната врата беше наред. Влезе в колата и набързо я претърси. Вътре нямаше нищо. Никаква регистрация, нито дори документите от агенцията за коли под наем. В жабката имаше едно-единствено нещо. Мобилен телефон.

Пипнах те.

Бен прибра телефона в джоба си и записа регистрационния номер на колата от таблото под предното стъкло. Едва ли щеше да доведе до нещо друго, освен до фалшивата самоличност, под която мъжът бе наел волвото, но човек никога не знае.

Отдалечи се със собствената си кола и спря на паркинга на търговския център. Телефонът беше „Самсунг Т219“ с капаче, вероятно за еднократна употреба. Прегледа обажданията. Имаше само едно входящо — с код 650. Местен. Обаждането беше отпреди петнайсет минути. Нищо друго. Мъжът явно беше изтрил всичко, преди да тръгне от колата за къщата на Алекс. Умно. Но това не беше попречило някой да му се обади после.

Бен натисна бутона за обратно набиране и вдигна телефона до ухото си. Две позвънявания и от другата страна се чу мъжки глас:

— Обадих ти се точно както ми каза. Още не съм го виждал.

Сърцето на Бен започна да бие по-бързо. По дяволите, гласът му беше познат. Но не можеше да се сети.

— Знам, че си се обаждал — отвърна той почти шепнешком, за да не се усъмни онзи.

— Къде си? Защо говориш толкова тихо?

— На обществено място съм. Не искам някой да ме чуе. Къде си ти?

— В офиса, ти къде мислиш? Тук го няма.

Кучият му син. Офисът. Оттам му беше познат гласът.

Беше Озбърн.

Мисли бързо, импровизирай, каза си Бен.

— Имаше малък проблем. Трябва да се срещнем.

— Сега?

— Да. Иди на паркинга и застани до колата си. Ще дойда след пет минути.

Настъпи пауза.

— Не мисля, че това е добра идея.

— Ще си промениш мнението, щом се видим и чуеш какво стана. Пет минути. Бързо ще се разберем и ще си вървиш.

Бен затвори, без да даде шанс на Озбърн да отговори. Той беше измислил всичко в крачка и вероятно имаше половин дузина противоречия, ако не и повече. В момента нещо отвътре казваше на Озбърн, че работата не е наред. Номерът беше да го накара да се почувства притиснат, да не му даде възможност да се вслуша в това тихо гласче, което му шепнеше, че има нещо гнило. Разбереше ли, че има проблем, Озбърн нямаше да има възможност да извика подкрепление. Пет минути бяха идеални и в двата случая.

Бен пое по шосе 280 към „Пейдж Мил“ и сви в паркинга на „Съливан, Грийнуолд“. Ако Озбърн не го чакаше, щеше да се добере до него по друг начин, не беше проблем.

Но той беше там, стоеше до лъскавия си черен мерцедес седан, оглеждаше се притеснено наляво и надясно, изглеждаше нелепо с тениската си и каубойските ботуши. Бен спря на празното място до него. Озбърн го наблюдаваше, изражението му бе напълно сащисано. Преди да успее изобщо да включи какво става, Бен беше слязъл от колата с глока в ръка. Озбърн видя пистолета и очите му се ококориха.