Бари Айслър - Алгоритъм

Телефонът в джоба му избръмча. Извади и го погледна. Не светеше. Помисли си: Какво става, по дяволите? Джобът му пак избръмча.

Мамка му. Мобилният на Ейтриос.

Извади телефона, който беше взел от волвото, и погледна дисплея. Кодът беше 202, Вашингтон.

— Трябва да се обадя — рече Бен. — Хвани здраво волана, гледай право напред и си дръж устата затворена.

Озбърн се подчини. Бен натисна копчето и вдигна телефона до ухото си.

— Готово е — рече той, отново шепнеше, както беше направил по-рано с Озбърн.

— Защо, по дяволите, не докладва? — отвърна гласът от другата страна.

Бен се бе подготвил да импровизира в една дузина различни посоки. Но не беше подготвен затова. Застина, изведнъж не знаеше какво да каже.

Дрезгавият баритон… провлеченият акцент от Джорджия…

— Хорт — рече Бен. — Какво става, по дяволите?

Последва пауза. Хорт рече:

— Кой е?

— Бен.

Нова пауза.

— Бен? Какво правиш, по дяволите, синко?

— Хорт, какво става? Кой е Ейтриос? Брат ми мишена на нечия операция ли е? И аз ли съм?

— Брат ти… кой е брат ти? Мили боже всемогъщи, за адвоката ли говориш?

Бен отчаяно се опитваше да проумее какво се случва. На глупак ли се правеше Холт? Какви бяха шансовете…

— Какво стана с Ейтриос? — попита Хорт. — Откъде имаш този телефон?

— Ейтриос го няма.

— О, дявол да го вземе! Ти… мамка му, Бен, представа нямаш какви ги забъркваш.

— Какви ги забърквам? Мен ме забъркаха. Опитвам се да оправя нещата.

— Чуй ме. Трябва да се оттеглиш. Веднага. Разбра ли ме? Оттегли се!

— Да се оттегля от какво?

— Още ли си в Сан Франциско?

Алармата в главата му се включи.

— Да, още съм тук.

— И аз съм тук. Трябва да се срещнем.

— Какво правиш тук?

— Ръководя операцията, която ти прецакваш.

— Операцията ти е насочена срещу брат ми.

— Мисля, че вече разбрах. Преди не знаех. Трябва да оправим нещата. Всемогъщи боже!

— Какво искаш да направя?

— Аз съм в „Гранд Хаят“ на Стоктън. Чакай ме във фоайето след петнайсет минути.

Бен се подвоуми. От една страна, петнайсет минути нямаше да стигнат на Хорт да организира нещо. От друга страна, не обичаше срещи лице в лице, когато друг предлага мястото.

Не. Трябваше да усложни нещата, да си осигури малко време за размисъл, да се погрижи да не изгуби инициативата.

— Намирам се южно от теб в момента — отвърна Бен. — Ще ми трябва един час да дойда. Нека бъдат деветдесет минути за по-сигурно.

Това щеше да прозвучи добре на Хорт. Щом Бен се съгласяваше за мястото и не се притесняваше от по-късен час, това означаваше, че му има доверие. Макар че изобщо не беше така.

— Добре. Деветдесет минути.

Бен затвори. Погледна към Озбърн. Той държеше ръцете си на волана.

— Знаел си за изобретателя, нали? — рече Бен, главата му отново започна да пулсира. — Хилзой. Знаел си какво е станало с него.

Озбърн гледаше втренчено напред. Когато проговори, гласът му беше една октава по-висок от обичайното.

— Полицията каза, че бил убит заради наркотици.

— Да, така си мисли полицията, така е трябвало да си помисли, но аз попитах какво си знаел ти, мамка му!

Озбърн не отговори. И това беше достатъчен отговор.

Главата му започна да пулсира по-силно. Лайнарят знаеше за какво е ставало дума. Знаеше, че са щели да убият Алекс. Все едно той се беше опитал да го убие.

Част от него се учуди на собственото му непостоянство. Преди няколко часа му се искаше сам да очисти Алекс, даже до известна степен беше жадувал да го направи. Но това беше друго. Алекс му беше брат. Може да бе парадокс, може и лудост, но така беше.

Опита се да реши дали Озбърн го излага на някаква допълнителна опасност. Ако очистването му щеше да наклони везните в негова полза, щеше да го очисти. Но не можа да се сети за нищо. Не знаеше какъв извод да си направи от това. Част от него искаше да му види сметката и без това. Беше решил да го убие още когато го принуди да кара към това отдалечено място. Но докато го гледаше как стиска волана, виждайки, дори помирисвайки страха му, усети, че няма желание да го направи. Беше убил много хора — в битка, при самозащита, хладнокръвно. Но никога не бе убивал някого без заповед отгоре или без да се налага. Беше прекрачил много линии през живота си и с изненада осъзна, че не желае да прекрачва тази.

Обърна се към Озбърн.

— Слез от колата. Остави вратата отворена.

Озбърн го погледна, очите му умоляваха.

— Недей, моля те, недей!

— Ако исках да го направя, досега щях да съм го сторил, глупако. И дори нямаше да разбереш.