Бари Айслър: Алгоритъм

— Не е достатъчно натоварена. Използвай я. Направете екип. Имаш ли нещо против?

Защо го буташе в тази посока? Дали допълнителният адвокат щеше да му осигури основание за по-големи претенции, а може би искаше да надзирава работата, постепенно да му я отнеме или нещо подобно?

Или пък просто се забавляваше, като го дразнеше и го принуждаваше да работи със Сара, защото знаеше…

— Не — отвърна Алекс, като прекъсна мисълта си. — Нямам нищо против.

Озбърн беше уведомил Съвета на съдружниците, както бе обещал, че поемат Хилзой, и те бяха одобрили сделката. Каза, че някои били против, но Алекс подозираше, че това са глупости. Доколкото знаеше, Озбърн би могъл и изобщо да не повдига въпроса. Вероятно съветът обичаше подобни простотии — и как не, караше младшия съдружник да надписва часове и ако имаше полза от труда му, печалбата си оставаше за тях. Сигурно Озбърн го беше представил като някакъв херкулесов подвиг, така че да му е задължен след това.

Нямаше значение. Алекс не дължеше нищо на никого. Беше се издигнал съвсем сам. Родителите му бяха починали, сестра му беше починала, единственият му останал близък беше онзи негодник, по-големият му брат, Бен. Той беше причинил всичко това и после бе избягал в армията, след като баща им… почина. Алекс не беше говорил с Бен от погребението на майка им, цели осем години. Дори тогава, когато бяха останали само двамата, Бен не пожела да му каже нито къде е бил, нито с какво се занимава. Появи се за заупокойната служба и си тръгна. Остави Алекс да уреди всичко останало точно както го беше оставил и сам да се грижи за майка им през последната година и половина от живота й. След като се оправи със завещанието — отново сам — изпрати на Бен имейл, с който му обясни за неговия дял от наследството. Беше доста голямо, баща им изкарваше добри пари и имаше само двама наследници. Бен дори не му благодари, каза му само да изпрати документите на някакъв адрес във Форт Браг, Северна Калифорния, щял да ги подпише, когато може. Доколкото знаеше, в момента Бен беше в Ирак или в Афганистан. Понякога Алекс се питаше дали изобщо е жив. Не му пукаше. И да беше, и да не беше, никога повече нямаше да му проговори.

Проклетият Хилзой! Беше го яд, че се нуждае от него, но нямаше начин, защото, ако „Обсидиан“ се окажеше наполовина толкова успешен, колкото Алекс очакваше, първоначалните пари щяха да бъдат последвани от втори, трети, може би дори четвърти транш на финансиране. След придобиването или превръщането на компанията в публична, делът на фирмата щеше да струва цяло състояние. И Хилзой никога нямаше да забрави на кого дължи успеха си. Цялата юридическа работа след това и всички хонорари за нея щяха да са за Алекс и за никого другиго. Името му щеше да е неизменно свързано с „Обсидиан“, щеше да бъде адвокатът, който представлява най-печелившата компания на годината, даже на десетилетието, и тогава всички Дейвид Озбърновци на света щяха да се молят за трохите от неговата трапеза.

Стига Хилзой да не прецака всичко. Разбираше ли колко заети бяха хората с рискови капитали, колко предложения им се правеха всеки ден, към колко малко показваха интерес? Само веднъж можеш да привлечеш вниманието на такива хора, Алекс му го беше казал, един-единствен път.

Ако Хилзой оплеска нещата, ще го убие.

Бен Тревън седеше неподвижно на ръба на дървения стол в парк-хотел „Истанбул“ и наблюдаваше през прокъсаните тюлени пердета дъждовната следобедна улица два етажа под него. Стаята беше малка и спартанска, но размерът и мебелировката изобщо не бяха от значение за него. Прозорецът беше открехнат на няколко сантиметра и от време на време тишината вътре бе нарушавана от шумовете на града отвън: гуми на коли свистяха по старите калдъръмени улици и пляскаха през локвите; монотонните викове на килимарите, които приканваха преминаващите туристи от прага на малките си магазинчета; протяжният глас на мюезина, призоваващ правоверните за молитва пет пъти на ден от изгрев до залез-слънце.

Освен че пропускаше уличната врява, отвореният прозорец държеше стаята студена. Когато дойдеше подходящият момент, трябваше да се движи бързо, вече беше сложил кожени ръкавици, вълнена шапка и подплатено непромокаемо яке. Косата му беше естествено руса, за разлика от фалшивата брада, която си беше сложил. С шапката отгоре никой нямаше да забележи несъответствието.

Топлите дрехи му трябваха заради дъжда и декемврийския студ, разбира се, но това беше само част от предназначението им. Ръкавиците не оставят отпечатъци. Шапката замаскира чертите. Под якето, в кобур под лявата мишница, се криеше „Глок 17“.