Бари Айслър - Алгоритъм

— Добре тогава, да пием бира.

Тръгнаха пеша.

— И след бирата — каза Бен, — ако искаш, можем да идем… на гробищата.

Алекс го погледна, после извърна глава.

— Няма нужда да го правиш.

— Не, искам. Искам да дойда с теб.

Вървяха, следобедното слънце стопляше лицата им.

— Знаеш ли, разбрах, че е капан — рече Алекс.

Бен се разсмя.

— „Капан“? Какви филми гледаш?

— Знаех, че искаш да имаш доверие на този човек и че не бива. Трябваше да намеря начин да сложа край на всичко.

Без да се замисля, Бен преметна ръка през раменете на брат си.

— Добре си направил.

Алекс не отговори. На Бен му трябваше секунда, за да осъзнае, че малкият му брат хълца.

След малко Алекс каза:

— Благодаря.

Бен го стисна за рамото и не отговори нищо. И на него му беше заседнало нещо в гърлото.

Сара стигна до „Ритуал Кофи“ в шест и половина, малко след изгрев-слънце. Не беше идвала от началото на цялата бъркотия и вместо да се радва, че се връща към всекидневието си, вместо да се чувства добре, стори й се някак… блудкаво.

Връщането на работа беше странно. Озбърн беше изчезнал. Всички само за това говореха. Отиде в кабинета на Алекс и го попита какво мисли, че става. Той й отвърна:

— Мисля, че е наказание за Озбърн и предупреждение към нас.

— Не смяташ ли, че е редно да кажем нещо?

— Смятам, че трябва да сме луди, за да го направим.

— Какво казва брат ти?

— Същото.

Помисли си, че трябва да е уплашена, но вместо това се чувстваше потисната. Искаше да му каже, че съжалява за това, което се бе случило с Бен. Сигурно изглеждаше маловажно в сравнение с всичко останало, но не беше така. Но пък ако го споменеше, нещата може би щяха да станат още по-неловки. Така че кимна и излезе от кабинета на Алекс. Оттогава гледаха да се избягват.

Влезе вътре, Гейб беше зад бара, както всяка друга сутрин.

— Здравей, Сара — поздрави я той, — липсваше ми последните няколко дни.

— Да, имах малко проблеми.

— Надявам се, че всичко се е наредило.

— Предполагам.

— Супер! Обичайното ли?

Тя въздъхна:

— Обичайното.

— Нека да са две — обади се глас зад гърба й.

Тя се завъртя, позна го веднага.

— Какво правиш тук?

Бен отвърна:

— Исках да те видя.

— Добре, видя ме. Сега можеш да си вървиш.

Бен подаде пари на Гейб.

— Мога да си платя кафето.

— Можеш да черпиш следващото.

Тя поклати глава. Искаше да се ядоса. И беше ядосана — но повече на себе си, че се вълнува от срещата, отколкото на нещо друго.

— Може ли просто да поговорим? — попита той. — Чаках навън половин час, измръзна ми задникът. Едно кафе ще ми дойде добре. Какво си поръчах току-що?

— „Черно око“.

— Звучи опасно. Какво представлява?

— Двойно еспресо.

— По дяволите, пиеш го всеки ден? На мен ми стига едно на седмица.

Прави се на чаровен — помисли си тя. — Дяволите да го вземат!

Отидоха в края на бара да изчакат кафетата си.

— Не успях да ти благодаря за това, което направи онзи ден — каза Бен. — Можеше да избягаш, а вместо това… Иска се много смелост.

— Дори не мислех какво правя.

— Е, това беше повече от ясно.

Не му отговори.

Той попита:

— Какво има?

Тя извърна поглед. След миг рече:

— Трябваше да направя нещо.

— Какво?

— Да го направя публично достояние. Да се свържа с блогъри. Да им разкажа какво знам.

— Какво знаеш?

— Престани. Знам много. И ти знаеш.

Той й се усмихна нежно, нищо общо със самодоволното хилене, когато искаше да я вбеси.

— Да, знаеш някои неща. Но нима мислиш, че поделението ми не се е оправяло с обществени скандали и преди? Със сигурност този е гаден, но е имало и други. И мога да ти кажа още сега, докато си пием „Черните очи“… архиви се унищожават, кодови имена се променят, алибита се осигуряват… Това е практиката. Тези хора знаят как да се защитят, Сара. И го правят много добре. По-големи играчи от нас с теб са се опитвали да ги свалят, а както виждаш, още са в играта.

— И това те кара да се чувстваш щастлив?

— Никак не ме кара да се чувствам. Просто така стоят нещата. Може би информацията иска да бъде свободна, но свободата… свободата има нужда от поделение като моето.

— Искаш да вярваш в това.

Бен поклати глава и за миг й се стори безкрайно тъжен.

— Виж — каза той. — В момента равновесието е доста деликатно. Мисля, че това имаше предвид Хорт, когато каза, че се оттегля.

— Ами Озбърн?

— Знаеш какво е станало с него.