Дейвид Балдачи - Невинните

Сега не беше време за плач. Трябваше да върви напред. Заради родителите си, които не биха искали да умре. Но тя щеше да оцелее. Заради тях. И щеше да открие хората, които са ги ликвидирали. Физическият им убиец беше мъртъв, но Джули трябваше да научи истината.

Шосето не можеше да е далече. Тя ускори крачка.

Нямаше време да реагира. То просто се случи.

— Щях да ти направя закуска — рече гласът.

Тя хлъцна, обърна се и закова опулените си очи в Роби, който седеше на някакъв дънер и я гледаше.

— Казах нещо, което те е уплашило, така ли? — изправи се той.

Джули погледна към къщата. Беше доста далече. Сред дърветата и храсталаците се виждаше само светлината на силна крушка.

— Промених решението си — тръсна глава тя. — Продължавам сама.

— Къде ще отидеш?

— Това си е моя работа.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Добре. Имаш ли нужда от пари?

— Не.

— Искаш ли още лютив спрей?

— Имаш ли?

Той й подхвърли флакончето, което извади от джоба си. Джули го хвана във въздуха.

— Това е по-силно от твоето — предупреди я Роби. — Има парализиращ ефект. Онзи, когото напръскаш, ще лежи безпомощен минимум трийсет минути.

Тя прибра спрея в раницата си.

— Благодаря.

Роби махна наляво.

— Оттук има пряка пътека, която ще те изведе на шосето. Като стигнеш до него, тръгни наляво. Бензиностанцията е на по-малко от километър. Там има монетен автомат, може би последният в цяла Америка.

След тези думи Роби се обърна и тръгна към къщата.

— Това ли е всичко? — подвикна след него тя. — Просто ме оставяш да си тръгна?

— Сама каза, че това не е моя работа — рече той и спря. — Решението си е твое. Честно да си призная, аз също си имам проблеми. Желая ти късмет.

— Какво щеше да ми направиш за закуска?

Той отново спря, но не се обърна.

— Бекон с яйца, овесени ядки, препечен хляб и кафе. Някои хора твърдят, че кафето е вредно за децата, защото забавя растежа им. Но ти твърдиш, че вече не си дете.

— Бъркани яйца?

— Както ги предпочиташ. Но аз съм спец по твърдо сварените.

— Мога да си тръгна и сутринта.

— Можеш, разбира се.

— Това ми е планът.

— Добре.

— Нищо лично — добави тя.

— Нищо лично — кимна той.

Поеха обратно към къщата. Джули крачеше на метър след него.

— Внимавах да не вдигам шум — подхвърли тя. — Как ме усети?

— Това правя цял живот.

— Какво?

— Мъча се да оцелявам.

Аз също, помисли си Джули.

Три часа по-късно Роби отлепи глава от възглавницата. Взе душ, облече се и тръгна към стълбите. От стаята за гости долиташе тихо похъркване. Понечи да почука, но след това реши да я остави да се наспи.

Слезе в кухнята. Алармата беше включена. И щеше да остане включена по време на целия му престой в къщата. Освен с алармата тя се охраняваше и с помощта на множество датчици, разпръснати из целия имот. Един от тях го беше алармирал за бягството на Джули. Не беше трудно да я пресрещне, използвайки преките пътеки в гората.

Отчасти беше доволен, че тя реши да се върне, но дълбоко в себе си не беше сигурен, че е готов за тази допълнителна отговорност. Все пак задоволството преобладаваше.

Дали това не се дължи на чувството за вина, защото позволих да убият невръстно дете пред очите ми? Дали не искам да я изкупя, като се опитвам да спася Джули от хората, които я преследват?

След известно време чу отварянето на врата и стъпките на боси крака по коридора. Казанчето на тоалетната издаде характерния си звук, чу се шуртенето на водата в мивката. Това продължи доста време.

Тя слезе долу двайсетина минути по-късно. Закуската беше почти готова.

— Чай или кафе? — попита той.

— Кафе — отвърна тя. — Черно.

— Ето го там. Чашите са в шкафа до хладилника, на най-горния рафт.

Роби разбърка овесените ядки и разпечата опаковката с яйцата.

— Рохки, бъркани или твърдо сварени? — попита той.

— Че кой още вари твърди яйца?

— Аз.

— Бъркани.

Роби започна да разбива яйцата в някаква купа и вдигна поглед към малкия телевизор върху хладилника.

— Я да видим…

Джули отметна влажната си коса назад, отпи глътка кафе и погледна към телевизора. Беше се преоблякла. Навън бавно се разсъмваше. На ярката светлина в кухнята изглеждаше по-дребничка и доста по-спретната от снощи.

Лютивия спрей вече го нямаше. Държеше с две ръце порцелановата чаша. Лицето й беше чисто, но очите й бяха подпухнали и зачервени. Беше плакала.

— Имаш ли цигари? — попита тя, почувствала се неудобно от огледа.